Чували ли сте за бебе-еднорог? То спи и оставя родителите си да спят, яде, не плаче, няма колики, не боледува, расте и хубавее. Е, аз бях Еднорог. От самото си раждане, та до днес. И особено в моето тийнейджърство, което уж била най-трудната за понасяне възраст.
Но майка ми беше ужасна (като изключим добрите й страни)! Не ме разбираше, не ми съчувстваше, не се интересуваше колко съм заета и най-безцеремонно прехвърляше част от Нейните домакински задължения върху крехките ми плещи. Майка ми не търсеше моето мнение по важни въпроси и най-безотговорно се съветваше само с татко ми. А аз бях на 16! И можех да им разясня много за нещата от живота, но те си знаеха (по-късно сигурно са съжалявали?!). Аз четях много, питах постоянно и бях убедена, че съм натрупала огромен жизнен опит. Жалко, че майка ми не го осъзнаваше.
Майка ми не беше и особено съпричастен човек (не искам да използвам по-обидна дума). Добре, ще го кажа – тя беше безсърдечна! Без да й трепне окото, изритваше на училище мен – болна и слаба, да си правя класното. И това се повтаряше всеки срок, докато бях в гимназията (интересно, терапията й действаше и аз бързо се ококорвах, но не й го казвах. Ми нека и тя да страда!)
Майка ми беше и много досадна.
В единствения почивен ден – неделя, тя ме будеше рано-рано (около 10, никога по-късно). Но в учебните дни по 100 пъти влизаше в стаята да ми дудне да заспивам. Казах й веднъж: Определи се вече – искаш да спя или да не спя? Тя ме погледна особено и нищо не каза. Значи – затапила съм я, урааа! Ама това „урааа!“ си го казах наум, защото майка ми има остър слух и бърза ръка, това поне й го признавам.
Моята майка чете много, но от това изглежда нямаше никаква полза (поне във времето, когато бях на 16, плюс минус 2-3 години). Все ме подпитваше: Не мислиш ли, че столицата на Турция е Анкара?, примерно. Аз си знаех, че е Истанбул, но не й го казвах, нека почете още малко да се образова (май по същото време трябва да са направили Анкара наистина столица, защото впоследствие научих, че Истанбул е турски град, много специален, бивш Константинопол и Цариград, ама не и столица). По мое време преди около 35 г., убедена съм, беше столица, само майка ми не го знаеше, затова и ме питаше. Разбирала е значи колко напред съм била с материала. Но не ми го признаваше. Неприятен удар, и то от най-близките ти хора, но нейсе! Аз не съм злопаметна.
Ама как само ме дразнеше!
Е как веднъж не одобри шарените ми потници и късите полички, модните ми находки направо й бъркаха в червата. Какво толкова й пречеше, че говоря един час по телефона? Толкова специални истории имаше да изслушвам, толкова съвети трябваше да раздавам, нали за това са приятелките! Защо да не се помотая 2-3 часа след училище, а трябва да търча като кон, щото видиш ли – тя бързала за работа и няма кой да гледа невръстното й синче. Е, братче ми е, ама аз да не съм му майка!? Да спре да работи, тъкмо ще си върши всичката домакинска работа, а не да ме кара да изхвърлям боклука, да мия чинии, да бърша прах, да чистя ориз (дааа, оризът се чистеше), даже цветята трябваше да поливам два пъти седмично, представете си! Алергична съм към листата на дърветата, винаги съм го знаела. Майка ми обаче не го знаеше (преструваше се, естествено) и най-безцеремонно ме пращаше да премитам двора или да плевя градината. Ама били 5 розови храста. Че аз можеше да получа алергичен шок и да умра, нали? Господ сигурно ме е пазил, защото нито веднъж не кихнах даже. Ама си имах алергия, убедена съм. Сега нямам, но сигурно съм я израснала, неусетно.
А как нахално нахлуваше в стаята ми
и започваше да намира кусури – бюрото било разхвърляно, дрехите ми били на топка в шкафа, завивките върху леглото били леко намачкани, по библиотеката имало прах – виж, името си можела да напише!, а как простирам – божичко, срам я било от съседите, мрън-мрън-мрън…ееее, не се спираше! Нося й бележника – аз съм отличник! Тя: Още можеш! Къде повече, бе, жена?
Едвам оцелях в този тормоз. С какво нетърпение чаках да си хвана пътя, да се разкарам от всичкото това насилие над личността ми, да си живея сама… Сама!!! Ще си подреждам дрехите както си искам, ще си обличам каквото ми харесва, ще ям каквото ми харесва, ще спя до късно, ще си плащам сметките…хммм…за това последното май не се бях сещала… Добре де, ще си плащам сметките – нищожна цена за свободата!
Как родителката ми за 18 години не разбра, че има съвършена дъщеря. Еднорог! Който не беше случил на майка. Не ме разбирайте погрешно – аз си обичам майката. Но не мога да си затворя очите пред простата истина – в годините на моето израстване тя не успя да напипа точната струна, която да е в хармония с моите настройки.
Умният човек се учи от грешките на другите, нали? С претенции за интелект над средното ниво, аз се заклех да не бъда досадна и дразнеща като… ами като някои други хора.
Обещах си да бъда майка-еднорог.
Децата, и особено подрастващите, са центърът на света. Те са свръхчувствителни, нараними, деликатни, много заети, изключително интелигентни, задълбочени, малко раздразнителни. Нали??!! Мъдрият родител трябва да разбира и съчувства, да отгатва промяната в настроенията, да е на разположение при повикване, а през останалото време да е невидим. Съвършената майка не досажда с битовизми и трепери да не нарани крехката тийнейджърска душа. А дъщерята – тя ще е спокойна, разбрана, внимателна. Мир и любов! Нали??? Нали, бе???!!!
Всяко съвършенство обаче си има граници, а моето изкопа дъното с двете ми щерки. Какъв е този палячовски аутфит? Разголен пъп с надрани джинси и весели гуменки – моля! Но не и през януари, нали? Дискретен пиърсинг на ухото и миниатюрно диамантче отстрани на нослето – одобрявам. Ама халка, която да виси като на крава по средата на носа… брррр! Обичам да готвя – повече вкусно, отколкото здравословно и най-вече с месо (ами полезно е, а и ако Господ ни е искал тревопасни, нямаше да ни направи такива зъби, я). На 15 години и половина, дъщерунгелът ми внезапно реши, че е полу-вегетарианец. Т.е. ядем бургери, нъгитси и пак бургери по улиците, но не близваме готвено/печено/варено у дома. 13-годишното й сестричище за първи път в живота си я подкрепи, че отиде и по-далеч – обяви, че я е
гнус да пипа месо във всичките му състояния
(накарай я да помага в кухнята, де,). Двечките почти едновременно развиха фобия от паяци, пеперуди, комари, мухи. И познайте кой трябва да ги терминира?! Общо взето, само тогава ми е позволено да влизам по стаите им. През останалото време или трябва да нахълтвам с трясък, за да разръчкам търтея да свърши нещо за вкъщи, или да го карам да заспива, че утре е на училище, или да се промъквам скришом да пренаредя гардеробите им. Тези деца как не прихванаха от мен да си подреждат дрехите?! Обяснявам – сгъни или го закачи добре, после само дръпваш и обличаш. Кошовете с разпродажби по-спретнати ми се виждат от техните шкафове. Момичетата ми са в състояние да накарат чиниите сами да се мият, стига да ги оставя да експериментират; боклукът на мечтите им се саморазгражда и изпарява за няколко часа; прахът върху мебелите усилва имунитета, а дрехите се простират как дойде (щях да се срамувам от съседите, ако имаше наблизо).
Дворът отзад с всичките му зелении и цветя е опасен за здравето – я някоя алергия ще се появи, я пчела може да те ужили, затова го избягват. Ползват само парадния вход, гледат напред и нагоре – готови са за червения килим! А ги помоля за помощ, а са ме наръфали – как не разбирам колко са заети. Ами що цъкате по цял следобед по таблетите? Рисърч правели, ха-ха. Не им знам рисърчите, ама европейските столици ги бъркат. И честно – страх ме е да питам за Анкара. А какви уста отварят само?! Всичко знаят, всичко разбират, да ме пита човек
как съм оцелявала преди тяхното сътворение.
Наскоро голямата ми обясни, че с баща й упражняваме насилие над тях. Че кога сме ви били – успях да отроня. Ментално сме ги мачкали. Добре, викам, млъкваме! Безразличието, игнорирането и мълчанието като наказание също били форми на насилие. Ти да видиш! Малкият пубер пък бил безвъзвратно увреден още в детството си – била на 6 годинки, а баща й казал, че когато стане на 18, ще й покаже широкия път. Че няма вечно да се грижим за вас?, логично попитах. А отговорът ме размаза: Признайте, че нямате търпение да се отървете от нас! За какво изобщо сте ни създали?!
Още не съм ги видяла да дълбаят резки по стените, отброявайки дните до дипломирането си. Наскоро чух да си говорят колко яко ще е лятото да ги оставим сами вкъщи, а ние да обикаляме света, ако искаме. И това е началото, нали?
Какви деца, Господи! Да са живи и здрави, ама понякога ми идва да ги овъргалям в пера и катран… Навремето каква дъщеря-мечта бях, въпреки досадната ми майка. Тя не ме оценяваше. Днес се старая да съм съвършената майка и пак не ме разбират.
Еднорозите наистина са изчезнали. Свършили са! Край!
0 Коментара