Купуваш книга след книга, дори тези с лош превод и безобразна редакция. Събираш мнения, надаваш ухо към разговорите на чакащите с теб пред кабинета за консултации, заслушваш се в разговорите между майките в градинките и наблюдаваш, следиш с очи, искаш да видиш и най-малкия детайл. Подготвяш се (така се подготвяхме в ерата преди Фейсбук, когато интернет функционираше предимно като чатове във форумите и ICQ, а БГ мама тепърва прохождаше). Подготвяш се за чудото, което те очаква, и не искаш да се провалиш, защото си уверен, че твоето заслужава най-доброто. Защото то ще е най-прекрасното…
До онзи момент, в който твоята чудесна, безоблачна увереност се разтърсва като след 8-9 по Рихтер само от една-едничка реплика: „Е, нищо. Другия път…“
Ето така ме поздравиха две съседки, когато ме срещнаха с бебето на площадката на асансьора при първата му разходка навън. Беше зима, тя увита добре, не се виждаше, и те естествено се поинтересуваха от пола. То хубаво да се порадват на бебето, ама трудно някак се скрива разочарованието, че то не е момче. Хем цъкат с език и наричат само хубавини да го съпътстват, хем някак скрито
съжаляват майка му, която не е успяла да роди мъжко
При това два пъти. Защото ние с мъжа ми и „другия път“ го докарахме момиче.
Така съседските надежди, че от нас ще излезе нещо читаво, бързо повехнаха. Вече не ги чух да ни успокояват, че другия път ще имаме късмет, т.е. момче. Край! Затрие ли се фамилното име, затрива се и фамилната чест. А и смее ли човек да пробва за трето, при положение че наличните У хромозоми явно не успяват да пробият.
И как тази биологична липса да се компенсира по друг начин? Ами, като изпъчиш гордо гърди напред, например. И впрегнеш целия си чар и обаяние, за да затвърдиш правото си на съществуване. Така де, „женски номера“ му казват някои. Ето, малката още не проговорила както трябва, повтаряше при всеки удобен случай, че като порасне, ще има дълга и жълта коса. Явно прословутата женска интуиция при някои индивиди работи още от невръстна възраст. Няма как – защитна реакция, въпрос на оцеляване.
Чудех се как по-рано не съм осъзнала собствената си малоценност. Ясно защо – израснала съм в „сбъркано семейство“, в среда, в която качествата на децата не се определят според пола им. Среда, в която момчетата, независимо дали родени първи, втори или трети поред,
не идваха на света непременно с апартамент,
а пък за момичетата – само ако стигнат ресурсите на фамилията.
Затова и не подозирах, че отсъствието, или по-скоро наличието на У хромозомата при децата води до явна йерархия и при майките им. След появата на двете ми момичета за мен беше загубена всяка надежда да се наредя в лигата на избраните „мъжки майки“, да вдигна високо глава и да поогледам останалите женици, които не можеха да се похвалят с присъствието на поне две буйни пишкащи прави хлапета в къщите си.
И ей така, без да съзнават, без да са го искали или планирали, моите две момичета ме накараха да порасна още. Защото майка всеки може да бъде, ама някои обстоятелства те превръщат в тих боец за социално и полово равенство. Е, чак пък боец! При това толкова много години преди въобще да се роди идеята за Истанбулската конвенция и да започнем да спорим има или няма трети и четвърти пол. О, да! С тази разлика, че на този полов фронт не е задължително битките да са ръкопашни, шумни, силови или публични. Достатъчно е да напуснете площадката на асансьора и детската площадка до блока и пред вас се откриват
безброй много фронтове, за които дори не сте подозирали
Отивате да поръчвате например мебелите за стаята на момичетата. И категорично заявявате, че държите на синьото, да с-и-н-ьо-т-о. Тогава настъпва вашият победен час, в който с удоволствие може да наблюдавате как се разклаща не вашият свят, а устоите на женско-мъжките стереотипи, които по презумпция са резервирали синьото за момчетата. Е, моят личен експеримент доказа, че и момичета растат здрави, щастливи и без поражения в психиката и женствеността си, ако населяват стая с доминиращ син цвят.
Мебелите обаче са лесна битка в сравнение с набавянето на дрехи за момичета. Сигурна съм, че се досещате защо. Защото преди петнайсетина години да намериш дрехи за момиче, които не са в розово, си беше почти мисия невъзможна. Не стига това, ами задължителен въпрос на продавачките, след като се поинтересуват за възрастта и размерите на детето, е винаги един и същ: “За момче или за момиче?“ И на десетия път вече се бях научила да не признавам пола на детето, а директно да посочвам дрешката или цвета, който съм си избрала.
Ама то, кафявото било за момчета… Така ли? Къде пише?, питам аз, рискувайки да се превърна в персона нонграта. Или пък да ми се троснат при обратната ситуация: Това жълто не е за момчета. Защо, питам отново аз.
И червеното ли не е за момчета?
И така, от битка на битка, моето голямо момиче израсна почти без розови дрехи. Розовите идваха единствено под формата на подаръци. С втората, естествено, нещата стояха малко по-иначе – тя износваше останалото от каката. Пък и ситуацията, макар и бавничко, се променяше. С времето стоките в магазините се разнообразяваха, изборът вече не се свежда само между синьо и розово, джендърът явно ни превземаше още преди да сме се осъзнали…
Днес тези тихи битки вече ми изглеждат все по-незначителни на фона на цялата информация, която се излива върху децата. Сега „борбата“ е на друго ниво. Защото да затвориш устата на съседката, може и да не успееш от първия път, но при втория, ще знаеш как. Много по-трудно е обаче да ограничиш масовите канали, които облъчват всички ни и се опитват да ни внушат, че самочувствието трябва да се гради, ако не на пола, то на определени полови размери, визии, определени марки дрехи, телефони, силикони и т.н. Тази борба няма край. Тя се води всеки ден. С променлив успех. И съм сигурна, че в същото положение са изпаднали и съседките, и мебелистите, и продавачите, и всички „мъжките майки“.
Затова отдавна вече се научих да не държа на най-доброто, най-прекрасното, най-квалитетното, най-перфектното от дрехите, мебелите, играчките. Просто продължавам да заставам срещу стереотипите, независимо по кой канал се появяват. Това е единственият начин да науча моите момичета да растат здрави и уверени в себе си, да приемат със спокойствие всичко, което са, и което им се случва. И дори когато сбъркат, „другия път“ да бъде определен и избран от тях, а не от някой друг.
0 Коментара