„Който много вика – ражда момиче.“ Плачът на новороденото ми бебе не можа да заглуши този глас. Това, преведено на нормален човешки език, трябваше да означава: „Честито, родихте дъщеря!“ Само станалите майки в България през миналия век са способни да възпроизведат в съзнанието си тона, с който беше изречена тази почти „народна мъдрост“ и да разшифроват правилно смисъла й. Този известен на родилките финес на изразяване, присъщ на всеки израждащ АГ екип от онова време, който по всякакъв начин се стремеше да ти покаже, че животът ти е в неговите ръце, че и този на най-милото ти – също. Показваха ми, че, ето нà, съм наказана, защото си позволявам да нарушавам спокойствието му. Не завторих, за да разбера евентуално какво заклинание съпровожда раждането на момче, но мога да си представя без никакъв проблем.
„Йес“, казах си аз, опитвайки да заглуша оня, първия глас, и приемайки безусловно новата реалност, след като в продължение на три месеца ходих в джоба с нещо като снимка от ултразвук и хвърчаща бележчица, на която
гинеколожка беше нарисувала кръг и излизаща от него стрелка
Гинеколожката, разбира се, както задължаваше епохата, беше позната на близък на роднина на колега на майка ми и, кой знае защо, ползваше видеозона за прегледи в тъмната част на денонощието, нещо като полулегален преглед за привилегировани. А привилегированите винаги раждат момчета в страна, където „мъжките майки“ примират от гордост и удоволствие, когато изричат: „Родих му син“ и „Одрал е кожата на баща си.“ Та, започнах да я подозирам в съзнателни манипулации тази моя гинеколожка.
Ето, при такива обстоятелства, преди 30 г. се запознах с дъщеря си. Сега, да не си помислите, че стана веднага след появата й на бял свят. Нее, в тая работа си има строги правила и никакво място за ненужни глезотии от сорта на незабавен физически контакт между новороденото и майката, и начало на изграждането на онази уникална връзка между тях за цял живот. Поради тази причина, струва ми се, из територията се подвизават елементи, за които е по-важно да бъдат нахранени и изкъпани, отколкото да чувстват. Програма – какво да се прави?
Ако майките оставаха с чувството, че са онеправданите в целия този процес,
то бащите си бяха направо големите отсъстващи
Тяхното единствено право беше да обикалят колкото е необходимо под прозорците на болницата и изкъсо да следят промените върху черната дъска, на която се отразяваха ражданията. МЪЖ, ЖЕНА – така се означаваше полът на новороденото, защото правописът на думите „момче“ и „момиче“ бил много близък и легенди разказваха, как подпийнали татковци три дни и три нощи празнували раждането на син, който след изписването се оказвал със сменен пол. Кога имаха право да погалят и целунат детето си? След 3, 5, 7… дни.
Но думата ми беше за майките и дъщерите. Прегърнах Ани в късния следобед на този юнски ден и така започна пътуването ни една към друга. Обичта вече се беше настанила в съществата ни. Оставаше ни да си позволим там да влезе приятелството за цял живот. Когато се посъвзех от раждането, ходех сама да я взимам от бокса с бебетата и започнах да се опитвам да я разпознавам, без да търся номера на легълцето. Справях се без грешка и за първи път от престоя си в болницата бях много горда от себе си. Все още трудно разпознавах плача й и винаги, когато чувах плачещ хор откъм коридора, се надявах тя да не участва. Кратките раздели през тези 5 дни ми се виждаха вечност, а времето, прекарано с нея, минаваше като миг. По-късно щях да разбера, че това с разделите и събиранията, си е много относително усещане, и че
човек много носи на раздели
Прибирането ни вкъщи ми върна чувството за нормалност. Въпреки умората и безсънните денонощия, и суетенето на циклично прииждащата рода около новия член в семейството, бях щастлива от новия си статут и търпеливо запълвах квадратчетата в длъжностната си характеристика. Трима преминахме през първата сричка, първата висока температура, първата самостоятелна крачка, първия куклен театър, първия учебен ден, първата написана дума… После, някак без да забележим, настъпи монотонното ежедневие за трима, а след това – за двама.
Някъде в този период поставихме началото на нашите съвместни късни съботни обеди. Само двете. Имахме си любими местенца в София според сезона и по 2-3 часа разговаряхме за всичко. И до днес обичаме да сядаме в някое бистро или кафе и да бъбрим. Не казвам по женски, защото ни се случва да си говорим и за футбол. Тези срещи с дъщеря ми и до днес си остават любимите ми преживявания. В това споделяне всяка следва ритъма на собствения си живот и помага на другата с още една гледна точка. Безценното е, че
споделяйки, хората се научават да се приемат един-друг
С времето обстоятелствата започнаха да разреждат тези наши ежеседмични обеди. Те се превърнаха в събитие, запазено за семестриалните ваканции. Моето пораснало момиче започна да говори български с леко напевна интонация и напълно изостана с познанията си за софийските заведения последна мода. Когато се връщаше за ваканциите, все по-голямо впечатление започнаха да й правят намусените хора и мръсотията в родния й град. Паралелните ни животи течаха в две държави. После в три… Усещането за раздяла беше по-малко осезаемо, може би заради всички тези съвременни технологии, които само аромати не могат да предават през мониторите, но и заради онази връзка, която започнахме да създаваме от първото проплакване, въпреки хората и обстоятелствата, и която поддържахме без усилия и с много желание. И не, не бяхме изключение. Бяхме станали част от поколението на „изпращащите и посрещащите майки“. Моделът и днес работи – с по-малко драматизъм и сълзи в очите. Учехме се от дъщерите си да променяме програмите, да надмогваме предразсъдъците, да виждаме отвъд демокрацията по български, да си дадем сметка, че „принципът на уседналост“ съществува само в главите на политиците… Да бъдем граждани с по два паспорта в джоба.
И както едно време аз я държах за ръка и я водех по моя път, дойде денят, в който тя хвана ръката ми и ме поведе по нейния. Извади ме от клишетата и направи рестарт с живота ми. С времето започнах да осъзнавам значението на израза „инвестиция в бъдещето“. Постепенно започнах да виждам ролята си на майка като ваксина срещу заплахата да изживея дните си в един рамкиран от програмите си свят. Благодарение на дъщерята, която имах, неусетно и естествено започнах да правя всичко, за да бъда щастлива аз.
Майчинството ми даде свобода.
То ме превърна в човека, който исках да бъда, но не знаех как преди това. Моят най-голям учител е и моят най-добър приятел, който в онзи юнски ден беше само един номер – 485.
Този юни нещата ще се повторят. Почти. Някои от главните герои вече ще са с второстепенни роли. Други предстои да изгреят с огромни букви на афиша. Болницата „Тина Киркова“ е отстъпила място на клиниката „Сен-Жермен“. Принципът на естествения подбор е останал някъде в българския ХХ в. и на бюрото на дъщеря ми има папки с ехографии, изследвания, дневници. Бъдещият татко е добре дошъл на всички прегледи, консултации, курсове и ще стане част от живота на своето дете още при появата му. Така Ани се подготвя да изживее своя първи „юнски ден“.
0 Коментара