Винаги съм знаела, че ще имам дъщеря. Казват, че децата не избират родителите си, нито ние – тях. Аз обаче я избрах още в мечтите си. Представях си я точно такава, каквато се роди. Нежно синеоко човече, като повечето бебета, но това си беше моето. Не знаех от кое ме боли повече – от операцията или от непознатата любов. С нея в света ми започна ново летоброене.
Нямам представа кога минаха 15 години. Ако ме питате, родих я вчера. Ще ми се и тя да помни онзи март. И първата ни пролет заедно, и първото лято. Ако тийнейджърите имаха подобна памет, щяха да знаят, че да прекарваш повече време с майка си може да е приятно преживяване.
Днес моето бебе е по-високо от мен.
Гледам леко отдолу прекрасна девойка, която удивително прилича на мен и в същото време е напълно различна. И двете ме радват. Всеки ден преживявам неща, които вече са се случвали – между мен и моята майка. Оглеждам се в моите очи, като ехо чувам свои реплики. През собствените си грешки се уча първо да броя до 10. Не че ми се получава, но поне разбирам моята майка. И знам какво означават думите: „Когато един ден имаш дете, пак ще си говорим“.
Навремето се ядосвах на мама, когато ме предупреждаваше, звучеше ми безкрайно абстрактно. Затова не искам да го казвам на моето момиче, но думите сами излизат.
Утре тя ще ги казва на своето дете.
Разбира се, прелестната ми дъщеря отрича напълно подобна хипотеза. Не че „не ме харесва“… Просто е убедена, че няма да е като мен – няма да контролира, да изисква, да забранява, няма да задава едни и същи тъпи въпроси.
Да влезеш под кожата на 15-годишен човек може да е много трудна работа. По някакви неписани закони, на тази възраст и бащи, и майки рязко се превръщат във фон. Докато си задаваш въпроса „кой ми подмени детето“, се напъваш да прозреш какви мисли обитават главата на пубертета. Правиш сложни маневри и като удавник за сламка се вкопчваш във всеки момент, в който го нацелиш на кеф да разговаря с теб. И ако точно в този момент слушалките не са в ушите, а телефонът не е продължение на ръката, си готов да заплачеш от умиление.
Едни приятели с поотраснали деца ме съветват да не се вживявам,
да стискам зъби, щяло да отмине.
Ама аз – не! Ще бъда на ниво, ще съм на линия, няма да се дам! Как така моето сладко, малко, любвеобилно момиченце ще се мръщи, ще ми затваря вратата под носа, няма да отговаря на въпросите ми. Абсурд! Нали сме неразривно свързани, нали любовта ни е вечна. Тя обича ли ме изобщо?
И аз дудна, нямам спирачки. Много внимавам да не пропусна случайно някой важен съвет и утре дъщеря ми да се озове в ситуация, за която не е подготвена. На моменти съм толкова досадна, че отсрещната страна отказва да приеме подготовката за истинския живот сериозно. Така, вместо тя да чуе мъдри съвети, аз чувам: „Спри да ми повтаряш едно и също! Ти за друго не можеш ли да говориш? Какъв точно ти е проблемът? Няма ли да ме питаш за 16-и път дали ми е студено?“
Ако пък, не дай си Боже, вметна, че кецовете не са единствените обувки на тоя свят, ме убива без думи, само с поглед. А когато напълно забравя, че след 3 години бебето ми ще бъде пълнолетен човек, и реша например, че да пътува с автобус в центъра на София привечер не е напълно безопасно, идва любимият ми въпрос:
„Ти нормална ли си?“
Ами, явно не съм, бе, майче! Очевидно любовта ми е помрачила онези мозъчни гънки, които съхраняват спомените каква бях аз на 15. Признавам – не бих търпяла и един ден някой да ме наставлява на всяка крачка, дори и с любов и за добро. Пък и когато аз бях дете, беше по-лесно – нямаше интернет и мобилни телефони. Нямаше как майките ни да звънят по 3 пъти на ден, не можеха чрез приложения да знаят къде се намираме във всеки момент.
И ние се оправяхме чудесно. На възрастта на дъщеря ми знаех какво искам, какво правя, какво да говоря, кога да мълча. И майка ми никога не спря да ми има доверие, аз на нея – също. И днес се караме, спорим, плачем, говорим, мълчим. Но винаги се обичаме и си вярваме. И сме заедно.
За какво си мисля, че я подготвям?
За живота, който рядко търпи планове. Надяваш се да е такъв, какъвто го мечтаеш, а пък той се случва такъв, какъвто може. Пред детето ми има бъдеще, което не мога и няма нужда да контролирам. Да, имам страхове, искам да й спестя паданията, болките, разочарованията. Но често забравям, че тя е свободна и смела, именно защото не споделя страховете ми.
Затова аз тайно я разбирам, когато се затвори в стаята си
с часове. Когато е вкисната и отговаря едносрично. Когато ме вбесява, защото непременно търси смисъл, за да следва всяко правило. И отказва да вярва в системи, в които безпогрешно разпознава лицемерието.
И се ядосвам на себе си. Защото съм от породата майки, които безсмислено много го мислим. Анализираме, внимаваме, тревожим се. Чувстваме се безпомощни, щом си наумим, че нещо не е както трябва в децата ни. А те са прекрасни такива, каквито са. И са различни, и са по-мъдри от нас, и са по-свободни. Докато се чудим как да ги моделираме, те променят нас.
Моята дъщеря ме научи, че моите амбиции са мой проблем.
И че тя няма да е заложник на майчините ми лудости и страхове. Както и че моите представи за правилно, красиво, успешно не са непременно нейните.
Не знам дали съм нормална, но съм много щастлива майка. И се гордея безкрайно с моето пораснало момиче.
Знам също, че няма смисъл да ме е страх от деня, в който тя ще поеме по пътя си. Сигурно ще продължа да досаждам с тъпи въпроси и винаги ще съм една крачка зад нея. Готова да я хвана, ако залитне.
Щастлива съм, защото моето момиче още ме пита колко я обичам. Стара наша игра, в която има само един верен отговор. Нашата тайна парола.
0 Коментара