Тя прекоси бавно селския мегдан, като се подпираше на тояжката си. Приближи и седна до нас на пейката, която кръчмарят беше изкарал на тротоара. Беше слаба, прегърбена бабичка с нарязано от бръчки лице. Започна да се Вайка: „Ох, баби, стара съм, годините си не знам Вече. Защо ли живея? Само мъка! Ние пиехме бира и замезвахме. Подадохме й парче хляб със салам. Бабата продължи монолога си: „Ето, добри хора сте вие. А тукашните са лоши, лоши, проклети да ca! Само ме ругаят. Защо ли съм жива още?“ Ние състрадателно клатехме глави. Разбрахме, че
на младини не могла да се омъжи,
защото била гърбава. Дочакала старините в самота, но не без имотец и пенсийка. След като си разказа житието и похапна, бабичката стана и бавно, убийствено бавно се упъти към къщата си. Насред мегдана я наобиколиха деца и с присъщата на малчуганите жестокост започнаха да я подкачат и дразнят.
Неочаквано бабата странно се оживи. Започна люто да кълне. Пъргаво се развъртя и погна децата. Те се разбягаха като пилци, но едното получи силен удар от бабината тояга и се разрева. И изведнъж аз видях нещо, което половин час някак ми бе убягвало от погледа. Видях колко грозна е тази възрастна жена. Колко уродлива и ужасна е. Припомняйки си тази случка, се питам: какВо всъщност засилва грозотата на една жена, кое я уголемява до неприемливи за околните размери? Може би
всичко започва със загубата на суета
Очевидно при някои жени идва момент, когато престават да се вълнуват как изглеждат в очите на хората и в частност на мъжете. Тогава избуяват онези малки или недотам малки, но добре прикривани недостатъци, които заличават всякакво обаяние. Госпожицата или госпожата му отпуска края. Става нехайна към хигиена и външен вид. Дава воля на лакомията си, на нахалството, на простотията. Не се свени публично да показва белите петна в домашното си възпитание. Нещата опират в дъното, когато подобна особа се поддаде на крайно черногледство и озлобление към окръжаващия свят. Мисля си, че
омразата е най-питателната среда
за развихрянето на женската грозота. Като при бабата от селския мегдан. Мисля си още, че при доста жени целият този комплекс от недостатъци или отделни негови елементи се развива с годините, с напредването на възрастта. За българския мъж е безспорен факт например, че средната рускиня или немкиня на 17-18 години изглежда като ангел небесен. А на 49-50 вече е безформена и отпусната тьотка или тромав обозен кон. Казват, че и при американката е така. За чест на днешната средна българка трябва да признаем, че тя не следва този модел. Тя не губи суетата си в добрия смисъл на думата. Запазва самоуважението си и в средна, и в напреднала възраст. Е, затова може би най-силно впечатление на чужденците правят не нашите природни прелести, не самобитният фолклор, а легионът от хубави, елегантни и с интелигентно излъчване български жени. На 20, на 30, на 40, на 50 години. Но… Някъде по етажите на съседен до моя блок н София преди години имаше салон за „масажи“.
Там работеха две „масажистки“
Донка и Оля. Донка беше около 20-21 годишна, едра и мургава, някъде от Видинско. Оля беше слабичка, блондинка над 35, украинка. И двете, когато бяха на смяна, посещаваха поотделно кварталното кафене, където и аз си пиех сутрин кафето. Донка беше винаги кисела. Очевидно не харесваше работата си, съдбата си. Дрехите й бяха размъкнати. Лицето й – подпухнало, очите й гледаха злобно. Ядеше с мляскане по две банички и хвърляше хартиите в тревата. С кафето пушеше по три цигари и пускаше небрежно неизгасените фасове на плочника. Веднъж към масата й приближи госпожа Аспарухова – 80-годишна самотна старица с лека склероза, но с благ нрав. „Свободно ли е да поседна?“, попита Аспарухова, която се беше натоварила с две пълни торби. Отделно – пластмасовата чашка с кафето. „Не!“, отряза я твърдо Донка. Старицата огледа объркано свободните столове и се засуети: „Ама нали…“ Момата от Видинско скочи като лъвица:
„Марш оттук, идиотко!
Няма да ме приближаваш на пет метра! Иначе ще ти откъсна дъртата глава. Ще запомниш ти кога си мила балкон и си ми цапала стъклата!“ Аспарухова изпадна в шок, изтърва торбите на земята и от тях потекоха счупени яйца.
Украинката Оля беше съвсем друго нещо. Дълбоко в очите й се таеше някаква печал, но тя беше готова във всеки момент топло да се усмихне. „Пачакайте, миличка“, казваше тя на Аспарухова, поемаше тежките й торби, помагаше й да се настани на стола в кафенето. После любезно подемаше разговор със самотната старица за времето, за здравето, за цените… Престанах да посещавам това квартално кафене. Заради Донка. И заради риска петнайсетина минути да ме плиска като помия ужасната женска грозота.
0 Коментара