все по-често, с напредването на годините се питам заслужаваше ли си…
Това е изпратено лично до мен от непознат Фейсбук потребител без снимка. Профилът е току-що създаден, което винаги е основание за притеснение.
няма ден от живота ми, в който да не съм мислила за това какво щеше да е, ако…
Чувствам се неловко, написвам едно безлично „здравейте, познаваме ли се?”, замислям се и добавям: „за мен ли са тези неща, дали не ме бъркате с някого?”. Не съм удостоен с отговор, но посланията продължават:
целият ми живот е един фарс, не мога да продължавам така
тази измамна слава вече ме изморява
журналистиката е професия, която те изцежда като лимон с вечната надпревара да си пръв, да си най
Колежка значи. Коя ли е? Такива неща не се пишат на непознат. И аз съм журналист, не много известен. Можех да бъда, но не понасям телевизиите, с тяхното: „За съжаление, времето ни изтича, така че, ако може да обобщите в рамките на едно изречение”. При това водещият решава сам да извлече поуката от „прекрасния и откровен разговор” и наговаря куп глупости, задължително разминаващи се с тезата на госта и тотално противоречащи на фактите.
Не отговарям, не виждам защо да проявявам диалогичност и излишно любопитство, самият аз не съм наясно дали тази изповед ме интересува. Засега приемам нещата „за сведение” – може пък жената да не знае кой съм и просто да има нужда от споделяне с непознат.
не успях да направя кариера без да си вдигам краката, а навремето имах идеали, исках да съм различна, друга, блестяща и неотразима с ума си…
ужасно е да не знаеш дали успехите ти се дължат на неотразимото ти перо или на неотразимите свирки
Ужасно ли? А защо тогава това е най-разпространеният в гилдията метод за професионално израстване?
и семейството ми е пълен фарс – живея с човек, когото дори на времето не обичах, а сега ме отвращава, с годините – все повече и повече. Само като го чуя как си влачи краката и диша като Дарт Вейдър и настръхвам…
търпях го в името на кариерата и пак в нейно име чуках всеки, от когото зависех по един или друг начин…
Защо жените все искат да плачат? За себе си, за близките си, за света или просто ей така. Те дори от щастие плачат. Освен това искат другите да плачат заедно с тях, това ги въодушевява и успокоява. Най-прекият път към сърцето на една жена е да си поревете заедно. А ако тя ти каже „ти отприщи у мен порой от сълзи”, не възразявай, дори да нямаш и понятие за какво точно иде реч. И не прави грешка да питаш, веднага ставаш от страната на лошите. Съгласявай се, поплачи и ти, или поне кажи, че го правиш, надявайки се по някое време между две хълцания да разбереш какво е имала предвид.
ти си интелигентен и чувствителен мъж, който разбира жените – личи си по всичко, което четох от теб…
откакто се срещнах с разказите ти, не мога да спра да плача. излизат наяве дълго затискани спомени и чувства…
Това ли било, опитите ми като писател, а не работата като журналист – изненадан съм, защото твърде тесен кръг хора би трябвало да имат разказите ми. Подготвят се за издаване и нямам понятие как тази жена се е докопала до тях. Приятелка на редакторката или коректорката, любовница на издателя?
харесва ми да пиша така, неглиже – толкова много материали съм редактирала, че и писма на читатели
купища писма, тонове смазваща болка – болести, предателства, изневери…
Като всеки мъж и аз не съм безгрешен. Имам съпруга, оженихме се по любов и може би затова лесно преодолявах всички трудни моменти в брака. Всеки път, когато съм бил с друга, това ме е карало да я обичам още повече, дали от чувство за вина, или просто сравнявайки ги. Имало е увлечения, не просто изневери, едно или две, но тогава си казвах – добре де, аз нали обичах жена си, бях лудо влюбен и не можех без нея, е как да повярвам, че новата тръпка ще е вечна. И не вярвах.
Влюбването – това състояние на безумство и еуфория, кога по-бавно, кога по-бързо отминава, а обичта към „половинката“ трябва да е константа. А когато се появиха и близначките, на петата година от брака ни, вече не се стигаше и до анализи – приех, че семейството е неприкосновено и край. Винаги съм бил откровен с жените и съм ги предупреждавал – не ставам за сериозна връзка. То и за несериозна не ставах, ама нейсе.
От тогава десет години, сега съм на четиридесет и две, харесван съм, но жените, готови да разбият нечие семейство, бързо надушват мъжа „под чехъл” и не ми досаждат. В началото доста се стягах, когато някоя такава, в стремежа си да ме уязви, ми го хвърляше в очите, гнусливо – като диагноза на срамна болест, но сега аз самият го заявявам още с първия намек за „по-така” отношения. Спестявам си неудобства и недоразумения. А всъщност много жени търсят такива връзки, при това, ако трябва да съм честен, те са по-стойностните жени – оценяват доброто отношение към съпругата и семейството.
на 18 формулирах това, което искам, постигнах го на 36 – блестяща жена – елегантна, красива, умна… обичах маркови дрехи и можех да си ги позволя… супер професионалист, с който всички се съобразяваха… вече не ми се налагаше да чукам този или онзи – бях го правила преди – понякога за интервю, понякога за информация. никой не ме е карал, сама си решавах… а сега нареждах на подчинените си да го правят. Отврат…
В младите си години стажувах при една от най-умните и красиви жени, с които ме е срещал животът. Истински журналист, страхотна във всяко отношение. Някои неща са неизбежни като сезоните…
понякога мисля за самоубийство, представям си картинно какви ли не сценарии, искам да е добре режисирано и драматично…
като че на някого му пука…
Съобщенията идват едно по едно, трескави и явно писани на прима виста. От 5 години живея и работя във Варна, всъщност се върнах за втори път, тук съм роден и отрасъл. След следването в София и стажа в репортерския отдел, предопределил съдбата ми, предпочетох морската столица, така се случи, после ме изтеглиха в централата, таман се бяха родили децата, ново начало във всичко, беше невероятно.
За пет години, явно това е периодът на жизнената ми синусоида, направих редица знакови разследвания и станах толкова неудобен за много хора, дори за работодателите ми, че се видяха принудени да ме издърпат за известно време от първата линия. Уж ме повишиха, но хайде пак във Варна, по-спокойно е, рови си, пиши си, не са по-малки далаверите, ама все пак е провинция. Тук всяко чудо е за три дни, а политическият отклик клони към тенденциозна нула. Жив ме закопаха, е да, в разкош. Отдавна се задушавах, ако не бяха жената и децата, да съм направил някоя глупост, затова и написах разказите.
сега съм на върха, имам власт, пари и страха на всички , а исках любов и уважение… нощем не мога да спя, плача и пия, на сутринта слагам черните очила и отново съм кучка. Черни очила и черни маркови дрехи – моят имидж, фалшив като всичко друго…
фалшив като вниманието на всички тези „могъщи” мъже, които биха дали мило и драго да ме имат, макар за една нощ – толкоз му трябва на мъжкото его…
Сълзите си изплаках на млади години. Като малък бях доста „пиклив” в очите, както казваше баба ми. За щяло и нещяло очите ми плувваха в сълзи, дори не става въпрос за сериозни неща като бой, достатъчно беше някой да ми направи забележка. Веднъж плаках, че вуйчо ме би на шах. Той – на тридесет и няколко, аз – на шест, ама рева, та пушек се вдига. С този порок се преборих с навлизането на жените в живота ми. Никога вече не ми се наложи да се срамувам от себе си. След години се случи да плача само веднъж, за жена, но никой не разбра.
А страх… не съм изпитвал. Може би това бе причината да стана добър в професията, но самият аз осъзнавам, че истинската смелост не е в това да не изпитваш страх, а да го превъзмогваш. Защото страхът е естествена защитна бариера, в разумни количества е полезен, както болката. Липсата на страх, както и липсата на болка могат да доведат до огромни проблеми. Слава богу, болка изпитвам, дори мисля, че прагът и при мен, както при повечето мъже, е доста нисък. Когато ми бият инжекция, припадам като кифла зърнала мишле, но не и преди да ме заболи. Сигурно е странно, заголвам ръката с усмивка на Супермен, намигам на сестрата, а миг след това се сурвам на пода… Е, никой не е съвършен.
Завърших журналистика в Софийския, не бях най-блестящият студент, през цялото следване работех в печатница. Печатахме вестници. Исках да знам как става, преминах през всички позиции, нямаше компютри, всичко се правеше на ръка. Накрая бях отговорен секретар на няколко издания, но исках да съм журналист с главно Ж. Това значеше само едно – да се занимавам с разследвания, по онова време малко хора го правеха. Преди да се дипломираме трябваше да изкараме стаж. Можех да взема документ и от досегашната си работа, но исках реално да стажувам – знаех точно при кого.
Тя беше шеф на репортерски екип, преди това сама се бе завирала в мръсотията, сега пращаше другите да го правят. Беше добра. Дяволски добра. С едно позвъняване бе в състояние да осигури достъп до места и хора, за които повечето в бранша можеха само да подсмърчат. Когато за първи път влязох в кабинета й с дълго репетирана благодарствена тирада, тя ме прекъсна още на първото изречение:
– Спестете си усилията, моля! Поради някаква неизвестна за мен причина, моите шефове са обещали на Вашите да ви включа в екипа си. Тук сте против моето желание. Свободен сте.
Влязох в стаята на репортерите и поздравих. Никой не ми обърна внимание. Имаше няколко бюра, зад които не седяха хора, но безпорядъкът отгоре им подсказваше, че всеки момент ще се появят. Придърпах два стола в ъгъла и се настаних.
майка ми ме обичаше „по свой начин”. зад тези думи се крият безумните наказания, които ми налагаше за щяло и нещяло…
на колене върху орехови черупки – още имам белези, заради тях нося къси поли с някакво гадно чувство на ексхибиционистичен мазохизъм…
Шефката беше седем години по-възрастна от мен, омъжена. От първия миг ми даде да разбера, че този стаж ще ми излезе през носа. Направо не ме понасяше и ни най-малко не си даваше труд да го скрие. Мачкаше ме всячески и не пропускаше да подчертае, че в сравнение с нея съм нищожество. Донеси ми кафе, напазарувай ми за вкъщи, занеси това на химическо. Не ми възлагаше никакви сериозни задачи. Бях работил в конкурентни издания и сигурно се е опасявала, че ще се върна обратно с нейните хитрини в джоба.
Веднъж, кой знае защо, ме взе със себе си в провинцията за някакво по-специално разследване. Цял ден се дразнехме един друг, но свършихме перфектно работата. Идеите ни се допълваха, разбирахме се без думи, стимулирахме мозъците си. Беше въодушевяващо.
Вечерта, за моя огромна изненада, шефката реши да празнувахме материала, който щяхме да напишем заедно, но да пуснем от мое име. Трябваше да е малка ядрена бомба. Шансовете да ни позволят да я взривим бяха малки, но тогава не го осъзнавах. По-късно разбрах „с бой“, че има материали, които не са предназначени за публикуване, а за разменни монети, изнудване, застраховка… Но тогава бях на гребена на адреналина. Гледахме се през масата като две диви разнополови животни в размножителен период. Докато отпивахме първата глътка вино, тя ми прошепна: „Ако го направим, ще трябва да се разделим, нали го осъзнаваш?” „Да…” „Все още ли го желаеш, при това условие?” „Да!” После пихме на екс и хукнахме по стълбите.
Трескаво се съблякохме, нямаше никакви прелюдии или уговорки. Проникнах в нея и доколкото си спомням, останах там през цялата нощ. Няколко пъти свършвах и пак се възбуждах, но тя не му позволи да я напусне. Стоеше си в нея, дори омаломощен и оклюмал, говорехме си прегърнати, докато за пореден път го усещах как се събужда и набъбва, набъбваше и тя, пулсираше, все по-бързо, до поредния взрив. Не бях правил такъв секс, по едно време решихме, че ние сме го измислили. Наговорихме се да го патентоваме и бяхме абсолютно сериозни.
На другия ден, докато се връщахме в столицата, по нищо не личеше, че не сме мигнали цяла нощ. Смеехме се, тя ме хранеше, докато шофирам, даваше ми да пия сокчета, масажираше ми врата. В града се сменихме, автомобилът беше служебен, когато ме остави пред квартирата, каза: „Утре ела в редакцията след 17.00. Аз ще съм там и ще ти помогна да си събереш багажа”. После се целунахме през отворения прозорец, помаха ми и отпраши.
Бях убеден, че се шегува. Появих се в редакцията в 17.30. Не я видях, но на бюрото, с което бях удостоен чак на втория месец от стажа ми, беше оставен готовият материал с моето име под заглавието. Прегледах го, нямах никакви забележки, умееше да пише, възхитих се. Надрасках в полето „ОК, обичам те!”. Занесох го в нейния кабинет, тя ме завари там, разглеждах снимките й по стената. Снимки с разни мъже, повечето известни.
Спря на вратата на кабинета си, затвори след себе си, облегна се и започна да набира късата си пола нагоре по бедрата. Отдолу се показаха силиконовите ограничители на чорапите, продължи, очаквах всеки момент да видя дантелите на бикините й. Нямаше нито дантели, нито бикини. Разтвори леко срамните си устни, а аз клекнах в краката и. Рошеше косата ми, все по-бързо, накрая ме хвана за ушите, стенейки.
за баща ми като да не съществувах – какво ли не правех, за да спечеля ако не одобрението му, поне внимание… напразно – беше ни оставил да се оправяме „по женски”…
Изправи ме, трескаво ме разкопчаваше, шепнейки ми дрезгаво в ухото. „Искам да те изпия, целия, всяка твоя капка, а ти да ме галиш, искам да ме галиш по косата, баща ми никога не ме погали, никога не заслужих одобрението му, сега, ако ти е хубаво, ти ще ме погалиш, обещаваш ли. Косата е специалната ми ерогенна зона. Обещаваш ли да ме галиш по косата?” Повече не я видях.
той никога не ме погали по косата…
През прозореца се вижда снежната зимна нощ – прекрасна белота, осветена от уличните лампи. Спокойствие загръща града, толкова отдавна не сме имали снежна зима. Морската столица винаги е била ужасно място за живеене извън лятото, с бръснещия вятър и унилите улици. Но тази година наваля, натрупа и сме като в зимна приказка, с причудливи бели дървеса, с вълшебно замръзнали локви, изцъклени и зли като Дяволски огледала, с малките шейнички с Кай и Герда в тях, с дебнещите Снежни царици…
0 Коментара