Захари Карабашлиев е голямо име в съвременната българска литература. Първият му роман – „18% сиво“, се превърна в бестселър с 25 преиздания в България и преводи в САЩ, Франция, Полша, Словакия, Хърватия, Сърбия и др. В края на август излезе вторият му роман – „Хавра“, който безспорно ще се превърне в явление на литературната ни сцена. И носи потенциала да „бие“ рекордите на „18% сиво“.  Литературен трилър, историческа проза, драматична любовна история и книга в книгата, „Хавра“ съчетава в себе си на пръв поглед несъчетаеми истории, разказани увлекателно на 700 страници.

Сюжетът: След години в Америка и поредица от провали Никола се прибира в родния град за погребението на баща си, загинал при нещастен случай. Краткият му престой в България обаче се превръща в начало на рисковано разследване, което го въвлича в тъмна мрежа от интереси, престъпни конфликти и разкрития.

Повече от век по-рано младата руска аристократка Вера Елегина се запознава с харизматичния американски военен журналист Макгеан (Макгахан) и двамата поемат по опасен път, който ще ги свърже завинаги със съдбата на българския народ.

„Хавра“ е и красиво обяснение в любов към Варна, родния град на автора.

Захари Карабашлиев е главен редактор на едно от най-големите издателства у нас „Сиела“.  Автор е още на сборника с разкази „Кратка история на самолета“, на пиесите „Аутопсия“, „Неделя вечер“ и „Откат“.

7 години писане на два континента. 700 страници. 2 истории, разделени във времето от около век и половина, в 1 роман. Как се роди „Хавра“?

Мисля, че започна с едно изречение на английски през 2010 година – I’m mourning Vera. (,,Жалея Вера.”) Тогава това трябваше да бъде роман за млад мъж (Никола) и възрастна жена (Вера), увлечени в една платонична (но недалеч от еротична) връзка, на чиито фон пък се развива сериозен драматичен конфликт. Отделно бях започнал процес на проучване за исторически роман с реални исторически фигури, свързани с Руско-турската Освободителна война. С времето двете линии се приближиха, преплетоха и стана така, че дори и да исках, не успявах да ги разделя. А и трябваше ли?

Работното заглавие на романа бе „Свобода“ – така бе анонсиран още преди година. Защо и как се превърна в „Хавра“? Какво внушение трябва да носи заглавието?

Темата за свободата въобще – лична и национална – е основополагаща за мен. Романът беше анонсиран с работното си заглавие, защото нямах още друго, а и не беше довършен. Вярвам, че заглавието на една книга трябва да дойде най-накрая. То винаги е някъде вътре в написаните страници, ние просто не го виждаме, докато не стигнем края. Едва когато се отдалечим малко от ръкописа и го погледнем със свежи очи, можем да “заковем” заглавието. При “18% сиво” имаше същия момент – там до последно не знаех заглавието и минавах от един през друг още по-смотан вариант, като единият от тях беше “Отражения”. В такива моменти един автор има нужда и от странична гледна точка. Редакторът ми тогава – Пепа Георгиева – беше твърдо “за” 18%, макар че бе много рисково – звучеше като някаква скучна икономическа брошура. А точно по това време излезе и някакъв европейски финансов доклад, че сивата икономика в България е 18% от БВП. Та така…

И сега, с ,,Хавра”… До последния момент не беше ясно как ще се казва романът. Отговорният редактор Рия Найденова не одобряваше ,,Свобода” (никой не харесваше това заглавие всъщност), а художникът Дамян Дамянов вече работеше по корицата. И тогава, в разговор с приятел след няколко чаши вино, споделих, че има дума, която най-точно би отразила духа на романа, но ме е страх, че 90% от хората няма да я знаят. Хавра. Той ме окуражи. Споделих я с повече хора. После с още повече. И въпреки че трябваше да обяснявам всеки път какво значи, срещах повече интерес, отколкото неразбиране. Хавра. Истината е, че тази дума ,,присвоих” от нотариалния акт на наши наследствени земи в Добруджа. Означава нещо като ,,пустеещи”, ,,необработени” земи. Термин от поземленото право е. А останалите значения ги има в книгата:)

Казвате, че всяка история пренарежда света завинаги. Какво променят в реда му историите в „Хавра“?

В контекста на романа това изречение е свързано с ръкопис, с който главният персонаж се запознава, и който по някакъв начин променя живота му. Свързан е и с исторически момент, към който романът добавя една човешка гледна точка. Вярвам, че голямата, национална история е не просто дати и имена от учебниците, а сбор от милиони лични истории. Голямата обществена драма за мен е много по-интересна, когато минава през огъня на личната драма. Голямата промяна идва с безброй по-незначителни наглед промени. Ние научаваме най-добре голямото чрез малкото, общото – чрез единичното. Човешкото в историята е това, което ме интересува.

Каква част от историите в романа са вдъхновени от реални случки и хора? А автобиографичните моменти?

Голяма.

Как пишете? Обсъждате ли с някого историята в процеса на създаването й?

Не обсъждам с никого. Мога да споделя с най-близки приятели върху какво работя, но никога не влизам в детайли, никога не чета части, не говоря за тези неща. Не вярвам, че работа в прогрес може да бъде обсъждана, разисквана ,,уоркшоп”-вана (каквато е практиката в повечето школи по креативно писане). Забелязал съм, че когато споделя някаква своя идея, след това никога не я пиша. Нямам енергия, нямам мотивация, изпускам парата явно. Някои от добрите ми идеи ще останат изприказвани, но ненаписани. Бях учуден да прочета, че Йордан Йовков казва нещо подобно за себе си. Но пък всеки е различен. Казвали са ми, че чудесният Ивайло Петров бил точно обратното – можел да говори за това, което пише, а след това и да го напише. При мен, за жалост, не е така. Затова винаги потискам импулса си да разказвам, за да мога да го напиша. Едва след като стигна края, отварям ръкописа за първите си читатели, редактори, приятели… И вземам техните бележки предвид за следващия етап.

Кой е първият ви читател, този, комуто поверявате първата чернова?

Жена ми и няколко много верни приятели (изброени в благодарностите). Тук конкретно обаче моят отговорен редактор Рия Найденова имаше достъп до книгата преди всички. С нея обсъждахме някои аспекти, които малко автори си позволяват да обсъждат с когото и да било.

Много ме докосна „18% сиво“, четох я преди 7-8 години. Езикът и действието в „Хавра“ аз лично усещам със същия ритъм. Много харесвам писането на Веселина Седларска – и в романа й „Кладенецът“, и в публицистичните й текстове. Може би е напълно субективно, но на моменти сякаш разпознавам нейни мазки по платното на „Хавра“. Имам усещане за резонанс помежду ви. Колко е важен редакторът в създаването на един роман?

Работата с Веселина Седларска беше най-точно казано — радост. Чувствах се като че сме с приятел и лепим фаянсови плочки (не че съм лепил фаянсови плочки, но…) — хем е работа, ама хем ти е кеф, че сте заедно, говорите си и трябва да се справите добре.

Майсторството на редактора е да извади най-доброто от пишещия. Не да твори вместо него, а да работи с него така, че да получи най-силния екстракт. С Веси и Рия действах подобно един закоравял рецидивист с доброто и лошото ченге. С Рия съкращавах, с Веселина си позволявах повече. Където мине-мине :) Все пак първоначално книгата беше може би над 900 страници. Но леко, безпроблемно и с радост мина всичко. Имах късмет да работя с добронамерени професионалисти.

Вие сте главен редактор на едно от най-големите издателства – „Сиела“. От вас зависи дали един ръкопис ще стигне до книжарниците. Как разбирате, че една книга „става“ и ще си намери читателите?

Дали един ръкопис ще стигне до книжарниците зависи не от мен, а от ръкописа:)

Също – трябва да подчертая много дебело, че дори главен редактор, аз съм просто пръв сред равни. Начинът, по който се избират книги в „Сиела“, е напълно демократичен – веднъж месечно се събираме редактори, търговски отдел, ПР, директор, затваряме се в една стая и обсъждаме предложения. За всяко заглавие, предложено от съответния редактор, се гласува ЗА или ПРОТИВ, дебатите са разгорещени, понякога изтощителни, има страсти, драма, но и много хумор. В колективния разум лежи успехът на “Сиела”, а не в някакъв авторитарен подход (макар, честно казано, понякога да ми се ще да не беше така:)

Напоследък четенето сякаш е секси. Какво четат българите?

Всичко.

Май и писането е секси.

Писането е толкова секси, колкото орането с трактор. Няма нищо по-самотно.

Да не би да сте орали с трактор?

Не, но имам приятел, който е :)

Количеството пишещи расте в геометрична прогресия. Графоманията всъщност е световен феномен, не роден. Как си го обяснявате, при това във века на бързите медии, а четенето все пак е бавно занимание и забавление?

Аз също търся отговор на този въпрос. Едно от обясненията (и сигурно най-простото) е, че докато допреди 20 години беше много по-трудно да се изразиш на хартия, сега е горе-долу толкова лесно, колкото да пееш в банята с дезодоранта. Какво имам предвид… Преди, за да пишеш, трябва да имаш не само мерак, а и пишеща машина. Трябва да напечаташ това, което си сътворил посред нощ, докато те мъчи безсъние. Трябва да притежаваш пишеща машина (Марица? Ремингтон?), трябва да имаш печатна хартия и мастилена лента. Да имаш индиго. Трябва да обясниш на роднините си какво тракаш там на пишещата машина. Трябва да имаш собствена стая, защото не става да пишеш в детската, докато сестра ти спи. Трябва да пишеш, редактираш, да се връщаш, да препечатваш, да търсиш адреси на редакция, да ходиш до пощата, да купуваш плик и марки, да лепиш, да ближеш плика, да пращаш, да се надяваш, да чакаш с месеци и т.н… Писането е било физически трудно.

Сега всичко това е безкрайно улеснено. И прави писането да изглежда лесно. Да изглежда евтино.

Кои са най-продаваните заглавия на „Сиела“ в последните години?

,,101 Отбивки” на Иван Михалев, ,,Тими Провала” на Стефан Пастис, книгите на Бакман, на Глуховски, “Домашни приказки“ на Братя Грим, ,,Светът на огън и лед” от Дж.Р. Р. Мартин, ,,Власт и съпротива” на Илия Троянов, книгите за Българ на Неделчо Богданов, ,,Да оцелееш като родител” от Красимира Хаджииванова и Елисавета Белобрадова, трилогията ,,Червен изгрев” от Пиърс Браун, ,,Стъкленият похлупак” от Силвия Плат…

Четете ли съвременни български автори? Има ли качествен подем в българската литература? Или просто количеството български книги, които излизат, са повече?

Разбира се, че чета. Аз съм двойно задължен — като редактор – на непубликувани ръкописи, и като автор – книги на съвременни писатели. Сега се пише много, така че количеството, естествено, ще доведе до качество. Но е добре да си припомняме, че на този език само допреди 30-ина години пишеха проза Йордан Радичков, Георги Марков, Емилиян Станев, Стефан Цанев, Павел Вежинов, Блага Димитрова, Виктор Пасков, Владимир Зарев, Христо Карастоянов, Хайтов, и още редица други… Преди тях – Димитър Димов, преди него – Елин Пелин, Йовков… Ние стъпваме върху думите на други преди нас. Съвременната литература нито започва с нас, нито ще свърши.

Кои български творби от последните 10-15 години смятате за принос в литературата ни? Или просто ви харесват?

Ще говоря за проза, защото не познавам добре поезията… Разказите “На изток от Запада” на Мирослав Пенков са принос, защото поставиха България на световната литературна карта – издадени са в над 30 държави. Същото направиха и преводите на Георги Господинов, неговите литературни награди, въобще присъствието му. Принос в езика има и Милен Русков, защото с “Възвишение” вкара възрожденски кеф в съвременния литературен дискурс – езикът на Захарий Стоянов, Г. С. Раковски… Принос са “Пътуване по посока на сянката”, принос е “Кротките” на Ангел Игов, който избра едно от най-големите наративни предизвикателства и го изпълни добре.

В предното ви интервю за „Жената днес“ питаме как се постига свободата и кога един човек може да се определи, че е свободен? Отговаряте ни: „Не знам. Никога. Винаги.“ Сега, 8 години по-късно, какво бихте отговорили?

Винаги. Никога. Не знам.

Липсва ли ви Америка?

Не. Липсва ми моята голяма дъщеря, която живее там.

Какво от Америка бихте пренесъл в България?

Правото да завиваш надясно на червен светофар и залезите над океана.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара