Работя предимно с жени. Всеки ден съм изумена от гамата от цветове, които те ми предлагат да видя: безпределността на чувствата, крайността на емоциите, хаоса и ирационализма, грижата и стоицизма, силата и крехкостта, нуждата и пожертвованието, страстта и уплахата. Те обичат всеотдайно. Желаят самоунищожително. Капризничат. Манипулират. Отдават се и са самотни. Красиви и меланхолични, бесни и щури, жените вдъхновяват дните с неповторимата си същност, те са храната в ежедневието, чувствата в думите, акцентът.

Ще се научим ли някога как да дадем свобода на тази наша лудост? Да сме красиви, точно защото сме такива, каквито сме? Ще приемем ли някога в себе си тази противоречивост, променливите настроения, невъздържаността, която е страст? Лудостта на жената е нейната свобода, начинът да изрази автентичността си.

Защо сме загърбили тази своя същност?

Наистина ли все още сме подвластни на статуквото, на наложените порядки, на инквизицията, която сме превърнали в своя собствен вътрешен глас?

Има толкова много войни, които водим със себе си като жени: с времето, с желанията си, с тялото и хормоните си, с критериите си, спрямо които сме винаги несъвършени. Когато сме се почувствали отхвърлени като деца, сме се разколебали в собствената ни стойност, в това, че заслужаваме да бъдем обичани. Искаме да принадлежим, затова питаме: „Каква трябва да бъда, за да ме приемат? Каква искаш да бъда, за да ме харесаш?“. Нататък следват много случаи, в които самите ние започваме да предаваме себе си. И ни наляга една неопределена, вечно застрашаваща вина, че нещо не ни е наред, че не сме достатъчни.  Опитваме се да запълваме тази дупка с какво ли не:

работохолизъм, покупки, токсични отношения,

покриваме я с процедури, пластични операции, дрехи, алкохол, себедоказване или с прекомерна грижа към всички около нас, но не и към себе си. Под тези поведения винаги се крие някоя отречена наша черта, най-ценната, онази, която прави нас – нас.

Важно е да усетим отново какви сме, да си възвърнем усещането за вродените ни качества, вместо да се дразним, когато друга жена в обкръжението ни ги проявява.

Една от сенките на женската ни природа е завистта.

Зад нея стои нереализираният ни потенциал, собствената ни красота. Дори завистта, ревността и клюкарстването – тъмните ни страни – могат да се окажат портал, през който да се свържем с ценността си. Само да огледаме дупката и да не се тревожим, че няма какво или кой да ни я запълни.

Спомням си какво ми каза водещата на една група по време на обучение: “Ще можеш да се наречеш зряла тогава, когато спреш да си избираш конкуренция в другите жени, за да се подобряваш. Привилегиите не идват от благоволението на мъжете, а от солидарността с други жени. Зрелостта идва с осъзнаването на собствената ти стойност и уважението към уникалността на другите жени в живота ти. Така че, прибери се у дома и се сдобри със сестра си.”

Нужно е да продължим започнатото преди години – да си помагаме, да се подкрепяме, да успяваме заедно. Да се събираме и да се грижим една за друга. Да се пуснем заедно на воля, и да помълчим след това.

Как да събудим усещането за себе си?

Като не позволяваме средата да ни формира. Живеем в реалността с нейните зададени условности, но си даваме възможност да не бъдем ОТ нея. Творчеството, изкуството ни помага да създаваме свое алтернативно пространство, в което да намираме смисъл, вдъхновение, жизненост и е добре, ако можем да го превърнем в своя среда, до която другите ще искат да се докосват, да черпят от нея, да се отразяват. Нужно е да намираме време да четем, да творим, да бъдем с изкуството, да правим малките неща с внимателност, с финес,

да бъдем чувствителни към заобикалящото ни.

Важно е да поддържаме връзка с тялото си, с инстинктите си, с циклите на природата, заложени в тялото ни, със земята. Ако сме будни за тялото и се вслушваме какво става вътре в нас и следваме тихия му глас, всичко идва естествено. Като възстановим тази връзка, няма нужда да прекаляваме. Появява се усещането за удовлетворение, за достатъчност.

Необходимо е да търсим и свързване с по-голямото – както и да го разбира всяка жена: там се отдаваме, там можем да преживеем най-женското качество –

сливането, единението, претопяването.

Наблягаме на външния вид, на „изглеждането“, но онова, което е магнетично в жената, е нейната „лудост“. Нейната устойчивост да чувства, нейната сила да провокира, нейното величие да привлича. Автентичността е излъчване, което е следствие от много неща: как се отнасяме към себе си, към света, какви избори правим, дали живеем своята истина, проявяваме ли се точно каквито сме, или най-добре – живеем ли образа си на онази, която искаме да бъдем?

Как да провокираме тази проява?

Като поощрим любопитството си да опитваме различни роли в ежедневието си, вместо онези, които са ни предоставени по необходимост. Да бъдем „всичките Нейни лица“. Да разпалваме непрестанно апетита си за света, за Новото, за непознатото. Да си позволим да искаме повече, да имаме повече от всичко, неспирно да разучаваме собствената си дълбочина и да използваме всички придобити и вродени качества за повече СОБСТВЕНА радост и наслада. За жената. 

За да се случи това щастливо пристигане в себе си, е нужно да сме честни със себе си, да имаме смелостта да огледаме неудовлетвореността си, компромисите и обезжелаването на иначе важните неща. Да подхранваме страстта си, жизнената си енергия, любовта си. Да поемем отговорност за качеството си на живот. Да се сприятелим с тишината. И

да не се страхуваме да останем сами.

Ще използвам един цитат на Симон дьо Бовоар: В деня, в който жената ще може да обича благодарение на силата си, а не на слабостта си, и когато обичайки не го прави с цел да избяга от себе си, а да се намери, и когато чрез любовта не отрича страните си, а ги утвърждава, тогава ще усети любовта – не като смъртоносна опасност, а като източник на ЖИВОТ”

Жената може да възстанови личната си власт, да намери истината за себе си и да се осмели да я живее, когато стане вярна на себе си и открие себеуважението си, когато се отдели от родовите и обществени тежести, когато осмисли своята същност и спре да я интерпретира през призмата на миналото. Когато се събуди в една съвсем нова действителност, пренаписана от нея самата. Нейните лични вътрешни правила.

Защо е важно това?

Ако жената е щастлива, всички са щастливи. Ако тя е добре, любимите й същества също е вероятно да са добре. Майката е ресурс за детето и възпитава всички бъдещи хора в обществото – мъже и жени. Ако тя живее потиснато, саможертвено, в отрицание на себе си, на какво ще научи детето си и как ще му помогне да живее в по-различна реалност от онази, на която се обрича тя?

Лудостта е красотата на жената,

нейната любов към живота. Трябва да се осмелим да прескочим прага на познатото, да бъдем спонтанни, непредсказуеми за самите себе си, изненадващи и живи. Живи! Да не заспиваме, да не се успокояваме със “сигурното”, да не оставяме рутината да ни смачка, да търсим игривостта, удоволствието, приключението, предизвикателството, хвърлената ръкавица на собствената ни необятност.

Пуснете на свобода лудостта на жената. Тя ражда красивия ни пъстър свят.

Елица Великова е Директор на Институт за изкуство и терапия  www.artstherapyinstitute.bg, психолог и психотерапевт. Завършила е експресивна арт терапия и психология в Швейцария и Лондон, преподава в Нов български университет. Специализирала е лечение на травми от детството, семейна терапия, работи с деца, възрастни, двойки, семейства и групи, води семинари и обучения в България и различни страни по света.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара