Азра, Арзу и питонът албинос

Близо половин час се движех през огромни, пълни с мътна вода дупки. Тук-таме гумите захапваха на твърдо – архипелази от каменни островчета сред калното море.  Пътят излезе от гората и тръгна да се спуска. Не бях кой знае колко изненадан, когато опря до урва. Имах бегли спомени за някакъв мост, но все пак ставаше дума за едва няколко посещения отпреди близо тридесет години.

Слязох, за да се ориентирам – парчета бетон и изгнили дървени греди задръстваха руслото на пресъхналата рекичка. Следи от гуми завиваха вдясно и продължаваха по протежението на дерето. Подкарах по тях и стигнах до участък, широк едва няколко метра, премостен от две дебели талпи. По тях бяха засъхнали кални шарки от грайфери. „Трябва да съм луд, за да мина от тук!“ – казах си. Падане от няколко метра височина можеше и да не е фатално за мен, но джипът щеше да пострада сериозно. Освен това мобилният ми телефон нямаше сигнал и при инцидент щеше да се наложи да се връщам пеша. Но пък твърде отдавна не бях правил нещо неразумно. Когато и четирите колела стъпиха върху талпите, пътят напред се оказа единствената опция.

Когато влязох в селото си помислих, че съм сгрешил мястото и се намирам сред зарязан от години декор на филм за зомбита. Къщите до една бяха полегнала на хълбок, със сурнати покриви и разпукани стени. Гъста растителност ги обгръщаше в плътна прегръдка. Зад окрадените метални огради кметството, детската градина и училището зяпаха с изпочупени прозорци и виснали на пантите входни врати. Навремето бяха добре подържани и в тях кипеше живот. Преди години имах намерение да реновирам десетина къщи за пенсионери, готови да живеят на въздух, вместо да вегетират във все по-мръсната столица. Купих два имота за по две-три хиляди лева, говорих с кмета да осигурим храна от кухнята на детското заведение и медицински грижи от здравната служба. Той беше във възторг – свежи пари в блокиралата икономика на селото. Щял да предостави читалището – мъжете да играят шах и табла, жените да бродират и плетат терлици, ако не искат да гледат кокошки. Поиска комисиона – по пет хиляди лева на къща. Аз отказах и цените им скочиха петорно. Идеята пропадна в зародиш.

Спрях до бившата въжарска работилница. Сега на мястото й бяха останали само отломки от бетонните вани. В тях се кисне коноп, който после са счуква – викат му „биене на гръсти“ – и нишките се усукват. Двете ми къщи се намираха в непосредствена близост, делеше ги прашна улица. Едната бе изгоряла до основи, но по овъгленото обзавеждане личеше, че доскоро е живяно в нея. Втората изглеждаше почти като в спомените ми – едноетажна постройка от сушени на слънце тухли, с нещо като остъклена веранда от разкривени винкели и метални, сякаш залостени от век гаражни врати. Ударих с юмрук по ръждивата ламарина и се провикнах:

– Ехо, има ли някой?

Слънцето напичаше безмилостно. Влязох в двора – запуснат, но не и подивял като околните. Нацепените дървени рамки на еднокатните прозорци едва задържаха отдавна немитите джамове. Отвътре стъклата бяха плътно облепени с хартия на цветя, която едва ли бе изкарала повече от едно лято – при това южно изложение краищата й щяха да се свият и потъмнеят. Зад тях се криеше втора дограма със стъклопакет. Под избелелите турски керемиди на разкривения покрив се забелязваха краищата на битумни керемиди. Обиколих внимателно – отзад бяха достроени още помещения, като очевидно бяха използвани стари материали, каквито наоколо имаше с изобилие. Бравата на външната врата беше нова, много специална и много заключена.

Нови и много специални изглеждаха и камерите, които със сигурност покриваха всеки квадратен сантиметър от двора и улицата отпред. Захранването с електричество беше подземно, защото най-близкият стълб, до който достигаха жици, стърчеше на поне 200 метра. Виждаха се следи от гуми, чиито грайфери съвпадаха с шарките по талпите на импровизирания мост. Някой бе построил модерна къща в черупката на старата и по всичко личеше, че често се възползва от предимствата на уединението. Може да е нова мода – след като данъчните се научиха да ползват снимки от космоса и дронове. Но едва ли ще градиш гнездо за отмора на място, толкова отдалечено от цивилизацията. По-скоро бункер, в което да се скриеш от врагове.

Провикнах се пак, но от къщата не се чуваше нито звук. Седнах в колата и зачаках, без да знам какво точно, но тези камери вероятно са показали на когото трябва, че около леговището му се навърта любопитен тип. Въпросът беше дали този някой се е спотаил вътре или в момента е далеч от тук?

Пуснах си любимото ми парче “After Dark” на „Tito & Tarantula”. Навремето жена ми изглеждаше като холивудска звезда, което не ми пречеше да й изневерявам. Хвана ме – щеше да е поредната банална история – но тя го преживя тежко и ме напусна. След развода взе децата, ожени се за френски архитект и заминаха да живеят в Дубай. След годинa се появи „From Dusk Till Dawn” на Тарантино и все едно гледах Нора, когато Салма Хайек танцуваше с питона албинос. Години наред сънувах, че пия шампанско, стичащо се по изящния крак на бившата ми съпруга.

Отидох пак до вратата на къщата. Сграбчих дръжката на бравата и я разтърсих, като кой знае защо изкрещях: „Отвори! Полиция!“  Под прага се показа лист хартия, на който ми се стори, че пише „HELP”. Докато се наведа и листът изчезна. В този момент се сетих за мижавата къщица по завоите към Бистрица, покрай която минавах поне два пъти дневно, по времето когато „бандата на наглите“ бяха измъчвали отвлечени хора в нея. Ами ако и тук… А аз преди малко се бях представил за полицай! Косата на тила ми настръхна. Запалих джипа и се изнесох с мръсна газ. После си казах, че ме гони параноя.

Устата ми бе пресъхнала от жегата. Тук някъде имаше извор. Слязох пеша в долчинката и – за мое огромно учудване – заварих  старец и две бабки. Пълнеха петлитрови бутилки от „Банкя“ и ги редяха в ръчна количка. Какво нещо е животът – кладенчето си е константа от сигурно сто години, но стомните вече не са същите. А и момите бяха обути в зелени гумени галоши с бял надпис  „Dunlop”.

– Добър ден – поздравих. – Това тук е най-сладката вода в цяла България.

Старецът гребна с канчето и мълчаливо ми го подаде. Изпих го и му го върнах. Подметнах, че живеят в рая и се поинтересувах колко души са останали в селото. Това били – отговори едната бабка, топчеста и мустаката.  Ами тези срещу изгорялата къща? Дъщерята и жената на кмета ли? Казвали се Азра и Арзу, но били тук само заради Ковида, после кметът щял да си ги върне в града.

– А кой сега е кмет?

Кметът бил един и същ от идването на демокрацията, та до ден днешен, обясни старецът, но другата бабка, дребна и сбръчкана като стафида, го поправи, че сега не бил кмет, а депутат. Абе, вика старецът, кмет или не, за тях бил Кметът, щото се грижел за хората.  Уредил младите да работят в Испания, а за възрастните, дето останали в селото, пращал хляб и лекарства.

– Ма вече не знам – въздъхна топчестата бабка.  – След пожара миналата седмица…

– Кой живееше в изгорялата къща? – попитах стареца, но той отвърна поглед.

Сбръчканата бабка отговори вместо него. Добро момче, доверен човек на Кмета, пазел селото. Щото цялото село било на Кмета, всички му прехвърлили имотите си, за да уреди младите в Испания.

– То па един живот в Испания… – въздъхна топчестата бабка.

Обаче Кметът оставил старците по къщите им, вметна дядката. Даже не плащали наем, както е по договор. Със сигурност щял да прати някой друг от неговите хора, та да се грижи за селото, нямало да ги остави…

– Защо, какво е станало с предишното момче?  – възкликнах.

– Хората говорят, че е изгоряло с къщата – стафидата погледна към другата бабка. – А булчето се е отървало невредимо, но ако питаш…

Старчето изсъска нещо през зъби, бабето запецна насред думата и се сбръчка още повече. Стана ми ясно, че повече нищо няма да ми кажат.

– Е, аз ще тръгвам. Благодаря за вкусната вода. Как бяха имената двете жените от къщата на Кмета?

Азра и Арзу. Азра означавало „чистота“, а Арзу – „желание“. Предишната жена на кмета се казвала Айсун – „красива като луната“. Ма тя умряла миналата година.

Тръгнах към моите къщи, които Кметът бе завзел. Нищо чудно и те вече да са негови, както всички други имоти в селото. Какво като редовно им плащах данъците – при нашето законодателство с няколко свидетеля, че някой ги е ползвал повече от 10 години „като грижлив стопанин“, и готово.

Тъкмо паркирах пред къщата и вратата на гаража се отвори. Младо момиче, на не повече от осемнадесет, ми махаше да отида при нея. Закръглена, с огромни черни очи и млечнобяла кожа. Щеше да изглежда страхотно, ако не хапеше устните си и не беше толкова изплашена. Направо се тресеше от страх, когато ме попита наистина ли съм полицай, а аз неопределено кимнах. Поведе ме към вътрешността на къщата. Любопитните лещи на камерите изглеждаха слепи.

Влязохме в просторен хол и момичето ми посочи декорирания с червени възглавници диван в стоманено сиво. В дъното на помещението бе разположена островната кухня с наредени по плота уреди като от филм от бъдещето. Интериорът би подхождал за дома на преуспял холивудски продуцент. Скритото дифузно осветление разпръскваше дискретна мека светлина. На огромен плосък екран вървеше документален филм за влечуги. Звукът бе изключен и това само подсилваше чувството ми, че гадините всеки момент ще плъзнат по дебелия сив килим.

– Азра, предложи на госта нещо за пиене. И се успокой – стопирала съм камерите. Но мисля да изключа цялото захранване.

Мекият като кадифе глас идваше от висок кожен фотьойл, обърнат с гръб към мен – виждах само женска ръка, която държи смартфон.

– Само вода, ако обичате.

Направих няколко крачки към дивана. В този момент телевизорът загуби и картина – последното, което показа беше огромен питон албинос. Обърнах се и се озовах лице в лице със Салма Хайек, която седеше във фотьойла. Но не младата Салма от онзи филм на Тарантино, ами по-зрялата Хайек от последната й роля, в която я бях гледал. Играеше извънземна. „Дали и Нора изглежда така?“ – мина ми през ума. А също и една друга мисъл, не много ясна за момента, но нещо от рода на това колко жалко е, че тази жена е нечия съпруга. Защото, ако не беше, то щях да направя и невъзможното, за да я имам.

– Собственикът на този дом много ще се разсърди, ако разбере, че пускаме вътре непознати. Осветлението ще работи още няколко минути. Предполагам, че това време ще ви стигне, за ми кажете за какво сте тук.

Сякаш бе изключила и мен – седях в ступор и не знаех какво да кажа. Жената се изправи и тръгна към мен. Сега около врата й бе навит питон албинос. Като в сън всичко се развиваше адски бавно – жената адски бавно и адски грациозно пристъпяше към мен, питонът албинос адски бавно навиваше и развиваше смъртоносната си спирала, ченето ми адски бавно висваше, точно като в сцената с Тарантино. И в този момент знаех точно какво ще последва – ще я сграбча в прегръдките си и двамата ще избухнем в адски пламъци. И всичко наоколо ще избухне в адски пламъци – моята къща, която може би вече не е моя, младото момиче, чието име означаваше „чиста“, бабките и старецът, които мразеха Испания, защото им е отнела близките, цялото това странно село, абсурдната ни държава и безумния свят.

– Ами… не, че нещо, но почти съм убеден, че тази къща е моя.

– Тази къща? Сигурен ли сте?

– Всъщност може би не точно тази къща – огледах се наоколо. – Поне не в този и вид… Но имотът е мой.

– Не казахте ли, че сте полицай?

– Полицай съм – излъгах най-хладнокръвно. – Но в момента съм тук като частно лице. Всъщност и изгорялата къща отсреща също е моя. И със сигурност ще питам как се е случило. А също и кой се е настанил в моите имоти.

В този момент момичето остави поднос с чаша вода на ниската масичка и отстъпи встрани.

– Предлагам да ми оставите ваши координати и който трябва ще се свърже с вас. Ако е станало някакво объркване със собствеността, никога не е късно да се поправи. Азра, моля те, изпрати госта.

– Не – каза младото момиче и двамата с я зяпнахме изненадани. – Арзу, аз трябва незабавно да се махна от тук. Той ще се върне и… теб може да те пощади, защото си му дъщеря, но за мен…

– Той е слаб, Азра. Няма силата да те загуби. Жалко е да се влюбиш за първи път на неговите години.

– Можеш да купиш жена, но не можеш да купиш любов! Ако ме обичаше истински, щеше да ме остави да бъда щастлива!

Когато си млад вярваш в клишета, помислих си, но пък колко истина има в тях.

Двадесет минути по-късно минахме по талпите, а час след това гумите на джипа стъпиха на асфалт. Арзу седеше до мен и аз често сменях скоростите, за да докосвам ръката й.

– Защо му е на някого да притежава цяло село? – почудих се на глас. – Заровено тъдява старо турско имане, геоложки проучвания за златна жила или находище на уран?

– В отговора на този въпрос е скрито нашето бъдеще – въздъхна Арзу. – Когато притежаваш цяло село си гарантираш гласовете на жителите му, нищо че отдавна не живеят в него. Освен това ползваш европейски пари – за път, за воден цикъл, за възобновяване на стари занаяти или отглеждане на местни породи…

– Но нищо от това не е реално? – възкликнах.

– Но и няма кой да се оплаче – засмя се Арзу, втренчена напред в пътя, който безмилостно ни връхлиташе.

Продължихме в мълчание. Аз стисках кормилото на джипа и се чудех дали в „нашето бъдеще“ Арзу включва и мен? Азра си гризеше ноктите на задната седалка, а в багажника питонът албинос сънуваше моята Нора на млади години.