От край време се чудя на кого е посветен празникът на жената. Когато бях малка, по соц време, баща ми се появяваше с първите лалета на 8 март и ги подаряваше на майка ни, което даваше ясно послание, че аз още не се квалифицирах към жените. След това стана смутно – като че ли вече влизах в графата „жена“, но не беше много редно да се признава, защото това би променило реда на нещата. Колективното мислене, особено по онова време, беше, че за да си признат и почетен като жена, трябва да си майка. Но не и в напреднала възраст – бабите не получаваха цветя, защото те вече се бяха отказали от своята женска същност. Още тогава установих, че да бъдеш жена има давност, социално определена и ограничена от обществените роли, които жената заема през живота си. Не преди да ги е изпълнила, не и след тях.
Така в живота си, ние, жените, научаваме за себе си чрез няколко роли, които работим усърдно да изпълняваме добре – майка, дъщеря, съпруга. Понякога с изява в професионален план, но между тези роли. А кои сме в действителност и
какво означава лично за теб да бъдеш жена?
Нямам усещане за възрастта си – нито тогава, нито сега. И винаги мога да се измъкна с един психологически текст, в който да си говорим за жената и колко е прекрасна тя на всяка възраст, като пъпка, цвят и зрял плод, но вместо това искам да изходя от личен опит и да задам въпроса, който смятам, че мъчи всяка от нас – какво ни прави жени?
Как да излезем от ограничените роли, как да останем естествени, неподатливи на времето, външните критерии, на остаряването?
Обучени сме така, че да чувстваме стойността си само по няколко критерия: как сме отразени в мъжките погледи (красота), как даваме на другите и се грижим (майчинство) и дали принадлежим на някого (тук не се гледа любовта, а статуса). Затова първо се борим да придобием тези неща, а след това да ги запазим колкото се може по-дълго. И така загубваме себе си, истинската си искра, неопитоменото в нас. Позиционираме се като жени, но не се чувстваме такива.
Още от съвсем ранна възраст, дори преди 20, сме наясно как трябва да изглеждаме, за да бъдем „жени“. Интересното е, че тези критерии са абсолютни и не се променят, независимо на каква възраст става жената. Живеем в култура на безсмъртието – вечната младост, поддържана хирургически, вечното присъствие в социалните мрежи с хепи статус, борейки се с илюзията, че можем да победим края, забавянето, отпускането, разпадането, сковаването. И въпреки че темата за остаряването продава, най-вече в козметичната индустрия, за повечето жени тя представлява табу и е обект на страх. Защото за жената е важно да бъде забелязвана, дори оглеждана, да предизвиква реакции във воайорите си и да използва красотата си като оръжие.
Нужно е да се научим да обичаме тялото си, независимо как то се променя във времето. Да го поддържаме, но не само естетически, а и с разбиране на нуждите му. Да не се фокусираме само върху опаковката, дори и тя да продава, а и върху съдържанието, което се намира вътре. Колко от нас искат да можеха да изглеждат с 10 или 20 години по-млади, но
да имат сегашния си опит, мъдрост и мислене?
Да помислим как да обичаме ръцете си, които са държали малки крачета, да обичаме фините линии под очите си, които са плакали от тъга и възторг. Те са вътъка на живота ни, опита и характера. Нашата винтидж стойност.
Посвещаваме цялата си енергия на другите. Възпитани сме, че ако не даваш, не си полезен. Няма да си значим, да си видим. Затова, често дори без да се замисляме искаме ли го или не, се отправяме в пътя на доживотната грижа – към деца, партньор, застаряващи родители, другите. Когато спрем да се грижим за децата си, искаме веднага да можем да отглеждаме внуците си. Кучета. Градина. Бели листи. Ако ги нямаме – следва празнота.
Важно е да обърнем същата тази грижа и към себе си.
Когато всички напуснат по една или друга причина – защото това неизменно се случва – жената трябва да остане със себе си и да рекапитулира своя живот – или онова, което е останало. Защото докато се грижи за другите, това движи живота й. И я освобождава от отговорността да гледа към себе си.
Затова е нужно да отделяме време редовно да прекопаваме собствената си градина. Да си набавяме всякакви ресурси, с които да пълним потенциално зеещата празнина. Да се поинтересуваме от това, какво има в тази дупка, какво още има в нас. Какво ни кара да ставаме сутрин. Какво иска да се сътвори чрез нас?
Остаряването идва, когато
спрем да бъдем любопитни за това какво още има в нас и в света.
Ако спрем да се развиваме, остаряваме. Свикнали сме да принасяме полза за някого. Можем ли да бъдем полезни за себе си и как? Да използваме талантите си. И е рядкост да можем да покажем смелостта да последваме таланта си до всички тъмни кътчета, към които може да ни отведе. Защото той ни води отвъд познатото и онова, с което сме свикнали. Само трябва да си повярваме.
Като жени сме обусловени, че отдаването означава статус за цял живот. Че да си в успешна връзка означава да останеш заедно с партньора си – нищо, че той може да се превърне в човека, от когото криеш най-същественото за себе си, или който крие от теб. Но за да се определиш като жена, трябва да си омъжена, да принадлежиш, да си „съпруга на“ и „майка на“. А най-женското качество е отдаването. Всъщност в запазването на статуквото, изменяме най-много на себе си, ако то спре да съдържа любовта ни.
Остаряваме, ако спрем да се стремим към любовта.
Проблемът е, че ако спрем да рискуваме, всъщност рискуваме много повече. Нужно е да приемем, че страхът е част от живота, особено страхът от промяна. Да продължим напред, въпреки туптящото ни сърце, което ни казва да се върнем назад. Редовно да събуваме домашните си чехли и да се хвърляме боси и лакоми напред – не задължително към друг човек, а към самата любов. Да я обръщаме и към себе си. Нужно е да си намираме своята дива пустош понякога, да се връщаме със слама в косите, да си купуваме шоколад, цял, само за себе си, без да го делим с някого. Да спрем да чистим меката мебел вкъщи и да форсираме двигателя на колата по трасето извън града, докато слушаме песните от тийнейджърските си години. Да излизаме с приятелки по женски и да се промъкваме непоканени на случайни тържества. Да поддържаме сексуалността си – и не просто физическото действие, а страстта, флирта, чувствеността, еротиката, играта, дори и телесните ни функции да се забавят, отпадат или хормоните ни да се променят. Сексът е начин на мислене и поведение, не просто действие. Съществено е жената да поддържа своето тяло диво, чувството си на свобода, да подчинява времето, като го язди…
Какво ни прави жени? Връзката ни със самите себе си. Тишината, която позволяваме. Забавянето в забързания свят. Вдъхновението от книги, филми, изкуство. Творчеството във всичките му форми. Писането като начин да се осмислим. Да приемем загубата като част от живота – всеки месец губим яйцеклетки – и да усетим как незабележимо участваме в кръговрата на живота. Да сме внимателни за всеки ден – защото във всеки ден можем да преживеем нещо прекрасно и то да ни отдалечи от битовизма. Така се съхраняваме млади, жизнени, активни.
Да запазим хумора си.
Той е един от основните инструменти, с които да се справяме с невъзможни ситуации или абсурди. Да се научим да се разделяме. Да изхвърляме стари вещи. Да пускаме от себе си. Детокс във всичките му форми. Важно е да си дадем всичко, което искаме. Но и да не се идентифицираме с него. Да променяме стари навици, да се възобновяваме всеки ден. Да продължим да откриваме нови вътрешни полета и вечни вътрешни хоризонти, към които да се стремим. Да поддържаме мечтите си активни. Да намерим златната си среда – среда, в която НЕ остаряваме…
Жените са най-големите си врагове.
И вината им е основното оръжие за самоизтезание. Добре е да се изправим пред ужаса на свободата си – и да започнем да й се наслаждаваме. Защото от нас зависи как се определяме, какви граници си поставяме и какви сме като жени. Да завещаем такава свобода и на дъщерите си. А тя може да бъде дадена само чрез личния пример, не с думи. Да бъдем „ябълка, която да се яде при вятър“ – по думите на Дейвид Хенри Торо. Ако я изядеш пред телевизора, няма да бъде същото. Да търсим подходящия контекст за жената в нас. Да не подлежим на опитомяване.
“…Защото всички ние идваме от една и съща кръв, черпете вдъхновение от древната жена. Не се страхувайте от грешки. Те ни правят мъдри. Не се страхувайте да рискувате. Рискът ни учи повече от сигурността. Останете верни на своята мечта. Бъдете горди с всички жени, които са дошли преди вас. И помнете, че вие сте дъщеря на дъщерите на някоя велика жена, която сама е изградила късмета си- дори и когато не е имала никаква идея какво по дяволите прави.” – казва Ерика Джонг.
Ние сме всички жени – детето, момичето, младата жена и древната. Успеем ли да ги съхраним, няма нужда от лифтинг. И няма въпроси.
0 Коментара