Мъжът вървеше бавно по тротоара на страничната, успоредна на големия централен булевард улица, заради недотам изчистения сняг, сковал се на места в мръсни буци от продължаващите ниски температури.
Студът беше обезлюдил улиците, а това му позволяваше спокойно да оглежда старите сгради в центъра на града и да си представя живота на хората зад стените им.
Пътят му мина покрай дървената гаражна врата, чийто зелен цвят помнеше по-добри времена и за един кратък момент краката му се спряха пред нея. Той погледна към лявата й страна, където червеното сърце все още личеше и
споменът за жената го върна назад във времето.
Напоследък често мислеше за нея и за това какво би могло да се случи, ако не беше пропуснал възможността да обича. Призна си, че e пропилял нещо, което рядко идва в живота и това му тежеше. Почувства се изморен от следите на провалената връзка и самотата, които му пречеха да пише.
Трябваше да я задържи, щом разбра, че след многото дни, в които се срещаха, тя най-после му се довери и започна да го харесва. Не го направи. Спомни си за изпитаната радост, дошла от мнението на приятелите му за нея, които реагираха на чувството й за хумор, широка усмивка и индивидуаност.
Трябваше да й отделя повече от времето си; да не се тревожи, че ще я разочарова; да я посреща не само с цветя, но и с други дребни подаръци, за да наблюдава как пъстрите й очи заблестяват от удоволствие.
Така и не забрави щастливото ѝ лице,
щом взе в ръцете си старото, изпокъсано от годините издание на “Отнесени от вихъра”, което ѝ подари след първата им среща.
– Романтичка. – измърмори мъжът и сепнат от звука на гласа си, промушил се през едрата плетка на дебелия му шал, погледна часовника си и влезе в близкото бистро.
Усмихна се вяло на сервитьорката, която като всички чужди му хора, го разпозна, избра си удобно място и набързо поръча. Мислите му се върнаха към онази объркана, дълга и студена зима, помогнала му да направи неща, които не харесва.
Мрачен отпи от питието си и се загледа в обстановката, която си бе все същата от времето на техните срещи. Стените, боядисани във видно бяло; тъмните тежки завеси, ушити по старовремски; масите от светло дърво, подредени в редици; лакираният до блясък обикновен дъсчен под и коравите, отрупани с разноцветни възглавници миндери покрай стената.
Картината с красив морски пейзаж,
окрайчен от тежка дървена рамка, висяща над вратата.
– Затвори очите си и си представи как вървиш по онзи далечен бряг – сякаш чу отново гласа й – вдишваш дълбоко соления, натежал от влага въздух и ме търсиш с очи. Горещият пясък изгаря ходилата ти и те кара да стъпиш на мокрия му корав край, там където водата му оставя тънки синджири от пяна, докато се отдръпва. През нейната синя прозрачност, я
виждаш да си играе с цветни камъчета,
мидени черупки и морски треви, преди отново да го стигне и полегне върху му. Усещаш топлината на лятното слънцето по кожата си и потта, прилепваща дрехите към тялото ти, но продължаваш да вървиш. Изнервен засенчваш с ръка лицето си, а очите ти не спират да ме търсят. Проблясъците на морската вода все повече те примамват и ти нагазваш в прохладата й. Тогава ме виждаш. Неподвижна, мокра, със златистокафяв загар и разрошена от морския бриз коса. Бързо ме приближаваш, прегръщаш и жадно впиваш устните си в моите. Целувката ни е толкова завладяваща, че от този момент нататък копнееш само да ме любиш.
Край на моята картина.
После тя се облегна на многото цветни възглавници и избухна в искрен смях. И докато смехът й се носеше из празната зала на бистрото, той си спомни за копнежа, с който погледна в пъстрото на очите й, и за желанието си да стъпи на нейния бряг. Същата вечер я спря пред старата, изрисувана от много ръце гаражна врата и под голямото червено сърце поиска да я целуне.
Видя лицето й да се променя от лека, закачлива усмивка, преди да се надигне на пръсти и да го направи.
От дългата им и всепоглъщаща целувка той разбра, че
нейната картина би оживяла с всеки,
стига самата тя да го пожелае.
– Съжалявам, сега трябва да тръгвам – неочаквано каза жената. Отстъпи назад и го погледна право в очите.
Объркан от реакцията й, но подвластен на момента, той нежно погали лицето й, наведе се и чувствено раздвижи устни върху нейните.
После й подаде ръката си и я поведе по страничната, успоредна на големия централен булевард улица.
По-късно през този зимен ден ден, останал сам с тъгата си, мъжът не можа да си спомни как напусна бистрото и как стигна до дома си.
През следващите часове, докато описваше мислите си, той се
изгуби в спомена за жената,
която открито споделяше, обичаше да помага и да се смее.
Призна си, че тревогата му от подобна, изискваща всеотдайност връзка и достатъчното проблеми в собствения му несигурен живот, ги разделиха тогава.
Изплаших се, но не мога да те забравя. – изрече сред тишината на разхвърляното си студио мъжът и й изпрати признанието си, написано върху хартия.
0 Коментара