Какво е Дулсинея без рицаря? Няма кой да я кара да се чувства красива. Тя се прегърбва над къщната работа. Усеща остаряването, побеляването на косите дори, появата на бръчките. Бърза, купува бои и кремове. Бърза, но все се оглежда за Дон Кихот. За рицаря. Защото рицари, уви, не вижда. Дали пък няма нужда и от очила?

Във времената, когато разликите между жените и мъжете са заличени дотолкова, че и едните, и другите обезкосмяват едни и същи части на тялото си, а хормоналните „експерименти“ могат да внесат пожелани корекции в пола, единствената отлика между мъжа и жената е в способността за раждане. Но пък ако си припомним един вече стар филм – „Джуниър“ от 1994 година – това може би вече е възможно и за мъжете в някоя тайна лаборатория. Ако заговорим за раждане, то ще ни повлече сред множество проблеми, свързани с него, един от които е трудното зачеване, а той ще ни отпрати към друга филмова и романова творба –  „Разказът на прислужницата“ от Маргарет Атууд. Съвсем скоро се появи и български роман, който строи своя сюжет от темата за ин витро методите за зачеване, за да изведе освен ролята на майката, която заема важно място за романа, и една друга роля на жената –

способността да връща дар

(Става дума за романа „Дар“ на Невена Митрополитска). Не че това не е възможно за мъжете, но някак (понякога) се случва иначе… Може би са разсеяни? Докато говорим за женските особености, неусетно ще стигнем и до феминизма, но не като търсена идеология, не като достойнство за отстояване на права, а до категорията на самата жена и даряващата жена, но и

играещата жена.

На жената й се налага да бъде много неща, да има много роли.

Тя днес е тази, която сама избира. Която решава и е израснала със свободата на решението си. Все по-малко у нас са жените, които нямат възможност за избор. Затова към образа на самата жена, тази, която вече е избрала, стои и самотната жена. Тя избира сама нещата от живота си (по стечение на обстоятелствата), защото няма с кого да ги сподели. Защо така се получава? Дали защото не се е научила да бъде онази, която хем избира, хем се преструва, че не избира. Това е играещата жена, образ натурален, тоест природен. Дали това е предимство, заложено от природата, екологично? Мъжът трябва да улови играта и да стане играч, да му бъде дадена ролята, без той да избира, защото вече е избран. И след като е избран и играещ, да воюва.

За нея, а не с нея.

Едно от предимствата на жената, която взема решенията си сама, е, че не й се налага да участва във войната за „капака на тоалетната чиния“. Тя отдавна се е отучила от бабините рецепти за десерти или от майчините – за мусака. Тя само от време на време търси някаква информация в Гугъл, която никога не изпълнява дословно, а по вдъхновение и със замах. Това са онези случаи, когато реши да се опита да участва в природната игра, да впечатли някого с модерен сладкиш. Защото приготвяното винаги е за мъж. Вероятно се случва и мъж да приготвя за жена, но наблюденията по този въпрос не са добре документирани май. Тук няма да разсъждавам специално върху случаите, когато мъж приготвя за мъж или жена за жена, защото и в тях се заема съответна роля – ролите винаги са две – на онзи, който играе и на онзи, който приема играта, или на онзи, който дарява и на онзи, който е обдаряван.

А какво се случва след раждането?

Онези жени, които са майки, в очите на мъжете си могат да се превърнат в нещо друго, не каквито са били преди. Започват да изглеждат твърде вдадени в тази роля. Прекалено разглезваш детето, казва мъжът, който иска цялото внимание за себе си. Той дори е решен да си спомни за Дон Жуан и да потърси нова жена, у която да намери липсващото внимание. Тогава започва сцена от трагедия, но надявам се, в наши дни няма да се случи нищо като в древната „Медея“.

Съвременният мъж, с риск да опростя образа му, но се надявам да намери остатък от Дон Кихот или пък другиго у себе си, и да прости (всичко е заради мястото върху страницата, която го налага, ние обичаме съвременния мъж въпреки всичко) е онзи, който получава храната и вижда в нея единствено храна,

той не забелязва дара.

Той не е ловецът от древните времена, който носи уловеното на своята жена-богиня. Дарът според древните вярвания крепи обществото и сплотява хората. Изглежда, паметта на древните в наши дни е останала привилегия на жената. Тя я крепи на плещите си като атлант в стил ар нуво. А в същото време мъжът изяжда поднесеното, доволно събира трохите от масата, или ако не хареса ястието – коментира (изключения са мъжете кулинари, чиито съпруги казват, че не могат да отслабнат от внимание – сега някой би казал, че не може да угоди на една жена, но няма да споря, защото изключенията са малко). Накратко: мъжът рядко се досеща, че във всеки женски жест има древност, освен ако е чел съответна литература по въпроса. Случва се понякога мъжът въобще да забрави за храната, да не се яви, да не я получи, тогава се разиграва най-голямата древна трагедия –

отказът от дар.

Отказаният дар за древните значи смъртна обида, незачитане. Тук вече играта е минала на заден план. Но какво да стори жената, ако вече е разбрала, че не бива да чака дарът й да бъде върнат със съответен жест, защото времето на рицарите е отминало? Затова й се налага да бъде и това – да е рицар сама на себе си, да се погрижи за страховете си, които няма кой да прогони. За нея е достатъчно дарът й да бъде приет и да се радва дори за един миг, ако е оценен. Когато вади портфейла си или картата за разплащане след някоя вечеря, която няма да бъде повторена, тя не очаква единствения рицарски жест, останал на съвременния мъж – да плати. (Съвременният рицар плаща сметките.) Тя не очаква и да бъде изпратена до жилището си, макар че тогава и само тогава, когато някой направи това, чувства, че няма нужда да казва, че улицата е добре осветена и пътят е сигурен. Тогава може да влезе в природната игра, да подреди шахматните фигури по местата им, да не бъде едновременно кон, офицер, топ, пешка, но никога царица.

„Пътят е сигурен“.

Така си повтаря съвременната жена. Трябва без страх да мине по черните и белите квадрати.

Достойнството на жената е, че си отива кротко. Както в стихотворение на Дебелянов. Тя пада като откъснато цвете. Връща се в земята като семе. Превръща тялото си в гозба, която е за онзи вечен и старомоден любим, отварящ вратата към смъртта с грация. Тогава жената е отново лека, стъпките й са безстрашни не защото си казва, че пътят е сигурен, а защото той наистина е.

След нея остават вещите, грижовно събирани. Дрехите й са сгънати, подредени. Приборите прибрани, а лампата в стаята загасена. Тя си е излязла достойно, така както са я възпитавали – да може сама да си смени крушката, защото няма нищо сложно в това, да поправи щепсела, защото не е с две леви ръце, да не се страхува от паяци, защото са полезни, да се възправя срещу болежките, защото има лекарства за почти всичко, а за което няма лек, да си казва, и това ще мине.

И все пак, търси се рицар, за да се открои достойнството на жената, за да  може да е Дулсинея дел Тобосо.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара