Усмихни се, поеми дълбоко дъх, върви бавно и уверено…
Колко пъти ми се е налагало да си повтарям тази мантра? Десет? Сто? Не искам дори да мисля за това. Твърде е ужасяващо, за да се изрази с думи. Първата среща. Ето, казах го.
Сигурно си мислите, че след двайсет години като вдовица съм свикнала със страха, пресъхналата уста и лекото присвиване на корема. Знаете за какво говоря – за онази глупава надежда и безмълвната молитва този път да попадна на „точния мъж“.
Какво пък, научила съм някои неща за срещите. Имам една лоша и една добра новина. Лошата новина е, че това е лотария. Добрата новина е, че… това е лотария. Тайната е в постоянството, търпението и планирането. Трябва да се нагласиш и да отидеш. И да продължаваш да ходиш.
С времето превърнах всичко това в наука. Винаги съм имала тоалет „за първа среща“, подходящ за повечето случаи (обикновено на кафе или обяд) и знаех, че изглеждам доста прилично. Винаги предлагах да се срещнем в един и същ ресторант. Обичах да имам кола под ръка, ако ми се наложеше внезапно да изляза. Дори да им се виждаше странно, че се появявам доста често с различни мъже, келнерите никога не го показваха. На няколко пъти се усмихваха съчувствено, когато партньорът ми пожелаеше да си поделим основното ястие. Или онзи път, когато не знаех с кого се срещам… трябваше да мина през целия ресторант, за да стигна до мъж, който без съмнение беше наддал поне двайсет килограма и загубил повечето си коса от предната вечер, когато ми описваше себе си. Усмихни се, поеми си дълбоко дъх, върви бавно и уверено…
Като стана дума за лотарията, някои бяха наистина незабравими… Великолепният висок мъж, който ми разправяше, че хората, убили жена му, преследват и него – и това докато обядвахме в една градина, гледаща към тротоара. Сватбеният агент, с когото се запознах в църквата – след като изгълта седем (да, седем!) чаши шампанско на закуска, искаше да ме закара до колата ми. И онзи президент на фирма за производство на помпи, който подрани за срещата. Аз го помислих за водопроводчика, дошъл да ми оправи канализацията. Усмихни се, поеми си дълбоко дъх, върви бавно и уверено…
Е, не всичките ми първи срещи бяха кошмарни. Имаше един световноизвестен пластичен хирург, който ме взе с „Ролс-Ройс“ и ми позволи да го карам из малкото ни градче цяла седмица. Собственик на петролна компания прати самолета си да ме вземе за гурманска вечеря, която беше сготвил собственоръчно за мен. Един полицай донесе пет килограма моркови и направи сок, преди да излезем, а после, когато се върнахме и заварихме къщата без ток, я провери цялата с изваден пистолет. Преуспял собственик на ресторант ме заведе на ски в Парк Сити. Усмихни се, поеми си дълбоко дъх, върви бавно и уверено…
От време на време „прегарях“ и се налагаше да се подложа на „пости“. По време на едни такива пости посещавах консултант – сериозен човек, който ми помогна да преодолея много от проблемите, които ми пречеха да изградя правилната връзка. Оттогава срещите ми станаха по-насочени. С тази целенасоченост дойде и болката от съзнанието, че съм търсила погрешния човек. Трябваше да си дам сметка какъв е човекът, който „ще ми пасне“ до края на живота ми. За мен това не беше някой голям бизнесмен, защото исках да има постоянна работа, а не винаги да е зает с някоя голяма сделка. Не беше и някой, който се е женил няколко пъти. И нямаше да го срещна на никое от местата, които посещавах постоянно. И така, дадох на всички да разберат, че отново съм готова за срещи. Усмихни се, поеми си дълбоко дъх, върви бавно и уверено…
Не искам дори да си спомням вечерите, когато пишех в дневника си, че Господ сигурно си прави някаква жестока шега с мен. Защо иначе така ще се свива сърцето ми от копнеж по сродна душа? Година след година се молех или копнежът да изчезне, или моята сродна душа да се появи в живота ми. И продължавах със срещите. Усмихни се, поеми си дълбоко дъх, върви бавно и уверено…
Така стигнах до съдбовния момент. Поглеждам към другия край на стаята и виждам мъжа, който на първата ни среща предложи да разхождаме заедно златните си ретривъри. Мъжа, който си записа имената на приятелите и роднините ми, та да запомни важните за мен хора. Същия човек, който говореше за пари и секс, за страхове, надежди и мечти още преди да е опитал да ме целуне. Човека, който разби всичките ми шаблонни представи за четиридесет и седем годишен мъж, който никога не се е женил.
В тази стая виждам и нашите близки приятели и роднини. Виждам майките ни да плачат. Чувам звуците на Пахелбеловия[5] „Канон в ре мажор“. Чувам и думкането на сърцето си в ушите. Тръгвам през стаята към него и пастора и усещам присъствието на Господ, който ми казва: „Усмихни се, поеми си дълбоко дъх, върви бавно и уверено“.
КОНИ МЕРИТ
0 Коментара