Защо държим да сме със съвършени тела в един твърде несъвършен свят? Каква е връзката между емоциите, тялото и психичното здраве? Как да се научим да приемаме телата си и техните проблеми без срам, притеснение и страх? Защо да бъдем в телата си е най-хубавото място, на което можем да бъдем? Проектът „Кожа“ на Ирина Атанасова представя поредица от интервюта с мъже и жени за връзката им със собственото им тяло – как и за какво им служи то, как се е променяло отношението им към него през годините и как обществото ни се отнася към човешкото тяло.
Снимка: Веско Николов
Калин Даскалов – Стопан е книговезец. В южнославянските култури стопан е, най-общо, дух, който пази дома. През 2018 г. Стопан е формално признат от Националната Занаятчийска Камара за майстор. Работи заедно с баща си, който в малката си бижутерска работилница изработва апликации и закопчалки от благородни метали за книгите.
Защо се съгласи да участваш?
Първоначално помислих, че ще е обикновено интервю. Впоследствие като разгледах мисията на платформата, се изненадах, че всъщност съм поканен да разкажа за себе си с идеята да бъда евентуално в помощ на някого. Почувствах се поласкан и се надявам наистина да има някакво значение какво съм споделил.
Какъв е опитът ти със самочувствието ти до момента? Имал ли си моменти, в които си изпитвал необосновано негативни емоции спрямо себе си и възможностите си?
В момента самочувствието ми е на съвсем прилично ниво. Радвам се, че си следвам призванието и се развивам в него. Изпитвам известна гордост, че постигам успехите, които съм си задал. Това много ми помага да си държа главата вдигната. Накратко, имам курс и вятърът е що-годе попътен.
Най-ниските ми моменти са били тези, в които се е налагало да правя нещо, да дружа с човек или да бъда във връзка, в която не искам да съм, но и не правя нищо по въпроса. Нито да подобря положението си, нито да се махна. Тогава силно съм губил уважението към себе си. Стремя се да не позволявам такива ситуации да се случват повече.
Какво означава за теб да си мъж? Свързваш ли го със социалните роли, с които разполагаме на тези географски ширини, с биологичните особености на пола или с някаква собствено добавена стойност?
Мисля, че днешно време никой не е напълно сигурен кога заслужава да се нарече мъж и по-скоро очаква от мъжете и жените наоколо да го потвърдят вместо него по някакъв начин. Като изпит без ясни критерии е, но всяко действие и решение всъщност влиза в оценката. Малко като да си майстор. Ти можеш да го кажеш по всяко време, но докато не го чуеш от на другите устата, няма кой знае каква тежест.
Да, считам, че контекстът има много значение. Със сигурност не съм мъж в контекста на Нова Гвинея или в някое друго племе, което си има специален ритуал за това. Тук и днес е по-особено. Струва ми се, че аз и другите са ме възприемали най-много като мъж, когато съм демонстрирал способност, сила, адаптивност, амбиция, липса на суетност и това дали има жени, които са привлечени към мен по някакъв начин. Мъжът обаче обединява в себе си толкова много проявления, че това да се концентрираш в едно конкретно, според мен винаги води до повече самозаблуди от истини. Не можеш да си само воин в днешно време, освен ако не съществуваш само и единствено в контекста на войната, иначе просто ще си насилник над мирното население.
Аз се стремя да съм колкото се може по-спокоен и по-способен човек и искам да се видя стар и щастлив. Не е много, но май не е и много лесно.
Разкажи ми за страховете ти. Какво те плаши? Имало ли е моменти, в които не си можел да се справиш с тях (страховете) и си имал нужда от помощ? Моменти, в които тревожността ти взима връх над рационалността?
Най-големият ми страх е да си загубя разсъдъка и често, може би необосновано си представям, че може да ми се случи. Най-вече заради изолацията и високите изисквания, които си налагам.
Осъзнах това, тъй като в един момент се отключи една непреодолима тревога в мен. Започнаха панически атаки, неравномерно сърцебиене, безсъние, а когато успявах да заспя – кошмари. Беше нещо, което ме изненада и разтърси. Не минаваше от самосебе си и в един момент реших да потърся помощ.
Не мисля, че имах успех с това да се упова на чужд човек. Размяната на пари, неясните методи на помощ и факта, че усилията ми вкъщи ме лекуваха повече от работата на специалиста, ме накараха да прекъсна цялото нещо.
Подходих може би неразумно, но беше от отчаяние. Приех това състояние за враг и пожелах върху себе си най-страшния кошмар и най-ужасната паника. Исках да ме убие, а не да ми влошава така ежедневието. Странно е, но наистина беше като нещо чуждо, което се изплаши от това, че го предизвиках. Така и не се върна пак със същата сила от тогава.
Все пак се грижа повече за себе си след този момент и не лежа на представата, че не се изискват усилия от моя страна. Донякъде се радвам, че ми се случи. Чувствам се по-запознат с това как ми работи съзнанието и докъде се простира властта ми над него.
Каква е връзката ти с емоциите? Намираш ли, че можеш да ги разпознаваш, назоваваш и разговаряш за тях и смяташ ли, че това е необходимо умение?
Особена е. Често отъждествявам емоциите с опиянение и ме отблъскват. Не се чувствам себе си, когато съм обсебен от тях и винаги съществува една дистанция. Все едно се гледам, че съм обсебен от тях и чакам да свърши. Аз просто искам да съм спокоен.
Намирам ползата от тези си качества в отношенията ми с приятелката ми. С нея постигаме равновесие, тъй като тя има много по-топла връзка с емоциите си и успява да стопли и моето настроение. Така се чувствам предразположен да върна жеста по някакъв начин. Но когато я предадат емоциите, аз обикновено връщам нещата към спокойствие.
Та в този контекст, намирам необходимост от тези си черти. Двамата сме способни да генерираме щастие и спокойствие, докато ако бях сам щях да съм си добре, но неспособен да накарам друг да се чувства добре.
С какво асоциираш понятието лудост? Какъв е първият ти спомен от среща с ненормалността и отношението към нея?
Не знам, не мисля, че мога напълно да си го представя, но е все едно ти е отнет живота, но не напълно. Жив си, но не докрай. Мъртъв си, но не докрай. Един страшен капан, от който всеки се страхува. Смъртта не ми е толкова страшна, колкото лудостта.
Помня един мъж от града, в който израснах, за когото говориха, че бил адвокат, но полудял. Той един ден крещеше на главната улица с цяло гърло и хората просто минаваха, все едно го няма. Бях малък, но имах чувството, че това го измъчваше още повече. Колкото по-силно викаше, толкова повече „не го виждаха“.
0 Коментара