Да лежиш надолу с главата не е никак удобно. Особено ако си се изтегнал върху камък. Не помага и това, че в камъка е издълбана фигурата на крокодил и горе-долу можеш да се наместиш във формите му. Но така или иначе, на този камък никой не се излежава дълго.
Предназначен е за човешки жертвоприношения.
Но това е било отдавна. Иначе гледката от високото място, на което са се извършвали кървавите ритуали, е красива – в ниското се вижда колонадата, обрамчваща главната алея на храмовия комплекс, малко по-назад квадратно езеро отразява небето, а в дъното зад рехава горичка се е протегнал Меконг, вездесъщият Меконг. Понеже това за мен не беше последната гледка в живота ми, успях да ѝ се насладя с отпуснато сърце.
Макар и в руини, Ват Пу те кара да усещаш, че си в земи, управлявани някога от цивилизация, действала с размах и мащаби, непознати в Северен Лаос. Уютът и скромните размери на човешките творения в планините на север тук са заместени от грандиозни каменни градежи. Южен Лаос е равнинен, просторен и плодороден – идеални предпоставки за развитие на силна и голяма държава, каквато е била империята на кхмерите, чиито преки наследници са днешните камбоджанци. В разцвета си, преди 800-900 години, те са владеели почти целия полуостров Индокитай, белязвайки до такава степен културите на всички завоювани народи, че в основата на всеки разказ за историята на сегашните държави от полуострова
неминуемо стоят постиженията на кхмерската империя.
Това особено добре се усеща в изкуството и архитектурата и Ват Пу е подходящ пример – комплексът се намира на някакви си триста километра от Ангкор, някогашната кхмерска столица. И на петдесетина километра от сегашната граница с Камбоджа. Към нея съм се отправил и аз. Но не за да я пресека, а за да се полюбувам на последния номер на Меконг, преди да напусне територията на Лаос.
Си Фан Дон звучи като далекоизточна нотна стълбица, по която леко се полюшват тамошните простички мелодии. Тях не можете да чуете по пазарищата на големите градове, където оптимистична азиатска поп музика се стеле над изобилието от евтина конфекция. Си Фан Дон е тихо почукване на окачените под нечия стряха дървени пръчици, потрепващи от лекия повей на вятъра, кратък звук, долетял някъде иззад омърлушените дървета в следобедния зной, едва доловимо в своята мимолетност прошепване. Толкова накрая на Лаос съм, че сякаш тишината на тая тиха държава тук е още по-дълбока –
своеобразна гранична зона, отвъд която тече друг живот.
Меконг е няколко километра широк, разлял се е мързеливо из равнината, но от единия му бряг не се вижда другият – погледът стига само до най-близкия остров. Си Фан Дон е името на района и в буквален превод означава Четири хиляди острова. Късчета земя в лабиринт от водни ръкави. Мушнеш ли се веднъж с лодка в него, бързо губиш представа за посоките, но и те вече нямат такова значение. Освен ако не искаш скоро да си тръгнеш, но със сигурност не това е желанието на множеството интернационални скитници, за които речният архипелаг е задължителна спирка в лаоското им поклонение. Си Фан Дон е един безкраен тропически следобед. Затова скоро след посоките изчезва и времето и на никого не му е мъчно за него. Нито пък на мен.
Островите са различни по големина, някои по-големи, други съвсем малки, трети пък потъват, вдигне ли се нивото на водата през дъждовния сезон. Вътрешността им е заета от ниви и сенчести горички, докато къщите на местните са все покрай реката – иначе казано, до улицата. Това разположение е логично и удобно предвид единствения възможен транспорт тук. Множество лодки щъкат по речните ръкави, следвайки всекидневните си траектории. Но и в това идилично царство все пак има две неща, които нарушават тишината.
Първото са водопадите. Точно тук, на границата мeжду Лаос и Камбоджа, един препъникамък забавил френските колониални амбиции да използват реката като удобен път за достъп към вътрешността на полуострова, та чак до Китай, докъдето тя е плавателна. По онова време англичаните вече имали притеснителен превес в региона – Китай бил благодатен пазар и те имали достъп до него както откъм Бирма, така и по море. Малко закъснелите французи трябвало да си проправят път през средата на Индокитай, който в източната си част постепенно се превърнал във френска колония. За разлика от горното си течение, където Меконг съвсем не става за корабоплаване заради стръмното си спускане през тибетските ждрела, както и за разлика от стотиците километри в началото на долното течение през планините на Северен Лаос, където бързеите, скалите и вариращото според сезона ниво на реката изискват виртуозност при навигирането по нея, реката в последната си част, наближавайки морето, е все по-пълноводна, спокойна и предвидима. И плановете на френските власти изглеждали напълно логични и разбираеми, докато в нарочната експедиция през 1866 г. изследователите не стигнали до Си Фан Дон. Там се натъкнали на водопадите. Макар и не с размерите на Ниагара,
двайсетметровите падове били безмилостни.
Мъчили се някак си да ги преодолеят, но уви, нямало никакъв начин корабите да продължат нагоре. Затова в края на XIX век французите построяват железница, която да свързва плавателните части на реката от двете страни на водопадите и така да преодолеят неприятната пречка. Теснолинейката била дълга седем километра и минавала през два от островите – Кон и Дет. Така през 1893 г. Лаос се сдобил с първия си влак, който превозвал лодки, товари и пътници до времето на Втората световна война, когато парният локомотив спира завинаги и досега стои изложен под един навес като една от най-големите местни забележителности. Това била не само първата железница в Лаос, но и последната до 2009 г., чак тогава правителството на социалистически Лаос построява втора жп линия. От всички водопади най-красиви и фотогенични са два – Кон Папенг и Ли Пи. Водата с грохот се свлича от скалните прагове, пръски обгръщат полюшващите се клонки на дърветата околовръст, ято птици прелита на забавен кадър в топлото небе. Гледката успокоява ума и разхлажда тялото.
И ако водопадите не прекъсват и за миг денонощната си шумотевица, то второто нещо, което буди задрямалите обитатели на този резерват във времето и пространството, извисява своя глас със закономерна и точна ритмичност – само в междучасията.
В селцето Бан Ксиенг Ванг на остров Конг има училище и то е точно такова, каквото е всяко училище по света – пълно със засмени и игриви деца. Но за мен по-интересно беше да надзърна в класните стаи по време на час. Нямам нужда от преводач. В часа по математика децата са съвсем малки и задачите са с проста аритметика. Ако се затрудняват, то е преди всичко от това, че уравненията са изписани високо на дъската и за да ги достигнат и попълнят, трябва да се качват на стол. А някои пък направо показват с пръстите на ръцете си отговора. Толкова е лесно! В по-големите класове задачите са малко по-сложни и често в детските очи се чете обезоръжаваща безпомощност.
Учениците са чисти и с бели ризки, спретнатият им вид контрастира на занемарения вид на класните стаи и старите дървени чинове. Учителите също са в униформи, и то истински – с пагони. Те указват какво образование имат и какво място заемат в училищната йерархия. Заплатите им са предвидимо ниски, затова работят и другаде. Минавам от клас в клас и не мога да спра да им се радвам и да ги снимам –
децата са най-непринудените и чаровни модели.
Седя в една лодка, а край мен се ниже пищната зеленина на тропическа Азия. Жегата се подразбира от само себе си, но дали от водата, дали от омайните гледки, не ми е до нея. Скоро спираме насред реката в едно спокойно и просторно уширение досами камбоджанската граница, но вниманието ми е насочено другаде. С напрегнат поглед следя повърхността на реката и чакам. Дали ще ги видя? Май няма да имам късмет. Аха да се откажа и да тръгнем обратно, внезапно тъмен лъскав гръб изскача над водата и бързо се скрива. След малко пак, веднага след него още един.
Прословутите речни делфини.
Не са близо и гледката не е кой знае колко впечатляваща, но в същото време е много вълнуваща по един особен начин – в миг усетих, че да, аз наистина съм тук, на другия край на света, част съм от тази река и от тези брегове, в дробовете ми влиза въздухът на Азия, нейното слънце ме напича, мога да усетя дъските на лодката под дланите си, грапави и напечени дъски, и тези делфини с един замах на телата си подпечатаха истинността на всичко около мен.
Оказа се, че ме е чакал още един такъв печат – като причудлива изходна виза от един „Лаос завинаги в сърцето ми“, като прощално намигване на този добродушен шегобиец, който не престава да ме изненадва и да извиква усмивка на лицето ми. На другата вечер, последната вечер, някъде в Паксе, най-големият град в Южен Лаос, решавам да отпразнувам края на това пътуване с глътка силен лаоски алкохол. Както и всичко друго в тази страна, купувам си го от улицата. Лаоска оризова ракия. Наливна. Амбалажът беше неочакван. Сипаха ми я направо в една найлонова торбичка с дръжки.
0 Коментара