Защо държим да сме със съвършени тела в един твърде несъвършен свят? Каква е връзката между емоциите, тялото и психичното здраве? Как да се научим да приемаме телата си и техните проблеми без срам, притеснение и страх? Защо да бъдем в телата си е най-хубавото място, на което можем да бъдем? Проектът „Кожа“ на Ирина Атанасова представя поредица от интервюта с мъже и жени за връзката им със собственото им тяло – как и за какво им служи то, как се е променяло отношението им към него през годините и как обществото ни се отнася към човешкото тяло.
Снимка Веско Николов
Иво Димчев е хореограф, визуален артист, певец, текстописец. Автор е на повече от 30 представления и носител на множество международни награди за танц и театър. Освен художественото си творчество, Иво Димчев провежда майсторски класове в Националната театрална академия на Будапеща, Кралския консерваториум за танци в Антверпен, Белгия, Университета по изкуствата в Берн, Швейцария, DnaceWeb във Виена и други. Той е основател и директор на фондация Humarts в България. През 2014 г. откри MOZEI в София – независимо пространство за съвременно изкуство и музика. Има две издадени книги и два албума.
Защо се съгласи да участваш?
Защото ми е трудно да отказвам интервюта… поне засега, те винаги са един удобен повод за интроспекция.
Кога за първи път осъзна, че си мъж и имаш мъжко тяло? Свързваш ли го със социалните роли, с които разполагаме на тези географски ширини, с биологичните особености на пола или с някаква собствено добавена стойност?
Всяко тяло е двуполово в различна степен. Моето също. Генетичните дадености са фактор, но личният избор играе най-съществена роля. Имало е периоди, когато съм харесвал женствеността в тялото си и съм я подчертавал. Имало е и периоди, в които “мъжествеността” в мен ми е допадала повече. Прекаленото пребиваване е единият край на скалата рано или късно започва да ме отегчава. Като всяка една роля.
Как се е променяло отношението ти към тялото ти през годините? Имал ли си моменти на неразбирателство с него – срам, притеснение, недоволство? Как изглежда пътя, по който е минало самочувствието ти до момента?
За мен тялото ми в по-голяма част от живота ми е било основният ми перформативен инструмент. Ако е успявало да обслужва артистичните ми нужди, съм бил доволен от него, ако не е успявало, съм се опитвал да го вкарам в необходимата форма. Имаше дълъг период от време между 2004 и 2009 година, през който вярвах, че тялото има има сценична стойност единствено и само бидейки на токчета и експлотирайки своята женственост. Слава Богу, тази заблуда беше преодоляна и след това започнах да правя спектакли, в които не се притеснявах да се обличам в мъжки дрехи и да намирам “мъжествеността” си като една удобна изходна точка, от която бих могъл да се движа във всички посоки на полова и естетическа принадлежност.
Разкажи ми за страховете ти. Какво те плаши? Имало ли е моменти, в които не си можел да се справиш с тях и си имал нужда от помощ? Моменти, в които тревожността ти взима връх над рационалността?
Имало е моменти, в които съм губил надежда и мотивация за живот. Когато разбрах, че имам чернодробна фиброза, заради лекарствата за HIV, които пиех преди 10 години, а пък не можех да ги спра заради опасността от СПИН, в същото време се разделих с човека, с който съжителствах 7 години, и останах напълно сам в мрачния и дъждовен Брюксел. Това беше най-тежкият ми период, който продължи около 2-3 години. Мина много време, докато овладея физическото си здраве и също така се науча да живея сам, да се обичам сам и да бъда щастлив извън работата си. Но рационалност рядко губя, дори и в най-тежките моменти намирам някакъв начин да ги направя функционални. Изкуството ми помага много в това.
Върху какви концепции си изграждал и изграждаш идентичността си – пол, възраст, националност, спортни пристрастия, ценности? Какво откриваш за себе си през и за тези концепции през годините?
Колкото и банално на звучи, основната си идентиност откривам в изкуството си. Уви, все още смятам, че най-скъпоценната част от мен е артистът в мен. Преди се идентифицирах като един съвременен артист и се харесвах като такъв. От няколко години все по-смело се идентифицирам като композитор и вокалист и също се приемем като такъв. Извън работата си съм доста хаотичен и примитивен, именно затова предпочитам да се идентифицирам главно с креативната си същност.
Каква роля играе изкуството за изграждане на личността ти и това ли е твоята психотерапия?
Работата ми като артист е най- добрата ми терапия. Толкова е лесно и благодатно да канализираш страховете, съмненията, болките, самотата в музика, в текст, във визуални форми, в движения. Често съм казвал, че ако не беше сцената отдавна да съм или мъртъв или в затвора.
Смяташ ли себе си за различен? Какво те подтиква да мислиш извън рамките? Или да излезеш от зоната ти на комфорт?
Рамките и правилата са създадени именно за комфорт. Но истината е, че този комфорт и тези граници са почти винаги илюзорни и тяхното местоположение се определя основно от степента на незнание и основно от страха. Колкото си по-информиран и колкото си по-безстрашен, толкова границите стават все по-относителни и манипулируеми.
Какво е за теб интимното партньорство? Има ли смисъл от него или можем да съществуваме по единично? Как го виждаш днес в сравнение с първите ти опити?
Не съм имал човек до себе си от 9 години. Имам дълбоки съмнения в ултимативната нужда от такова постоянно присъствие и изграждането на такава емоционална зависимост. Има част от мен, която копнее за такова присъствие и още 10 други части, които гласуват против. Не знам дали мнозинството е това, което взима правилното решение, но фактът че все още не съм срещнал такъв човек е красноречив сам по себе си.
0 Коментара