Ясно е, че литературният образ, излязъл под хотелското перо, не може да бъде документна фотография на едно реално съществуващо лице. Но необикновената човешка личност или съдба може така силно да развълнува творческото въображение на писателя, че от факта, събитието, прототипа да изникне художествен образ.
Наташа Ростова е излязла от страниците на „Война и мир“ и е написала, спомени“ – така през 1925 година списание „Новый мир“ сьобщава за книгата „Моят живот в къщи и Ясна поляна“ от Татяна Кузминская – прототипа на Наташа Ростова.
Близостта между семействата Берс и Толстой апочнала дълго преди женитбата на Лев Толстой за София Берс. Именията им се намирали недалеч едно от друго. Дядото на София (Соня) бил на „ти“ с бащата на Лев Толстой, а самият писател бил другар от детинство на майката на бъдещата си жена. Много действителни житейски събития в семейство Берс са послужили на Толстой при описването на бита и нравите на семейство Ростови.
Татяна Берс Кузминская, по-малката сестра на Соня, жената на Толстой, се запознава със своя бъдещ зет още когато била десетгодишна. От тогава до преклонната й възраст дружбата им продължава. Имението на Толстой „Ясна поляна“ тя нарича „милия мой втори родителски дом“, а баща й д-р Берс чувствувал Толстой като втори баща на дъщеря си.
От своя страна Толстой се привързал към Таня изведнъж и завинаги.
„Аз много те обичам“ по разни поводи й признавал той
много пъти. Привличали го колоритният й външен вид и своеобразният й вътрешен мир.
Тя е ту артистка в написана от него комедия за семейни забави, ту негова партньорка в разходки на коне. Ту писарка, когато й диктува-глави от „Война и мир“, ту „Мадам Виардо“ (известна френска певица), когато й акомпанира, а тя пее, ту между първите слушатели на новото, което е написал.
„Каква щастлива звезда, е изгряла над мен или каква сляпа съдба ми е отредила от младини до старост да преживея с такъв човек като Лев Николаевич?… Нему единствен аз сляпо вярвах, него единствен слушах от най-младите си години. Аз бях свидетел на всичко преживяно от този велик човек. Както и той беше мой ръководител и съдник на всички мои младежки безумства, а по-късно другар и съветник“… — пише Т. Кузминская.
А „безумствата“ на тази обаятелна, талантлива,
темпераментна и романтична девойка не са малко и не малко страдания причиняват те и на нея, и на близките й, а и на самия Толстой. Детски чистото й първо увлечение по нейния братовчед Александър Кузминский е изместено от „прелъстителя на женските сърца“ Анатол, а по-късно идва голямата й фатална любов с брата на Толстой, Сергей Николаевич. Но Сергей не е напълно свободен. Петнадесет години, преди да срещне Татяна, той е заживял с циганката Маша, която му е родила три деца… „Аз те моля сериозно, добри ми приятелю, здраво я вземи в ръцете си. Тебе тя най-много може да послуша, почети й морал… Веселостта у девойката е винаги приятна и уместна, но вятърничавостта и безразсъдството не я красят, а напротив – правят я нещастна“ – пише бащата на Татяна на Толстой.
И той я съветва:
– Таня, ти си млада, не познаваш хората, пази се. На теб, в твоя живот ти предстои още много да се бориш против съблазните. Не се разпускай, разпуснатостта натрупва незаличими следи в душата и сърцето.
Кузминская си спомня един спор с Толстой за щастието, в който той казал:
– Щастието на хората е като водата в блатото или в езерото – съвсем равно разлята от край до край.
Възразили му, че един е богат, а друг беден, един болен, друг здрав.
Да – казал той, – на пръв поглед е така, но само изглежда така. Ако се приближите, ще видите друго – на богатия жената му болна, децата му несретници, съвестта нечиста. А бедният здрав, душата му спокойна, реколтата добра. Какво ли няма. Аз съм забелязал, че в живота е така, както ви казвам. И за да сме щастливи, необходимо е да слушаме само вътрешния си глас, а той никога няма да ни измами.
– Не, ще ни измами – решително възразява Татяна. – Ти обичаш човек, когото не трябва да обичаш – ти си нещастен. Болен си, пак си нещастен. Сърдиш се и обиждаш околните си – ти си пак нещастен…
– Аз казвам – продължил Толстой – че трябва най-напред да си изясниш кое е добро и кое лошо и да си избереш по кай път да вървиш. А ако не успееш да си изясниш, не се чуди, че ще бъдеш нещастна. Едно можеш да развиваш у себе си – спокойствие и доброта. Физически ние никога не сме в своя власт, но затова пък в
нравствено отношение имаме пълна свобода!
На смущението на Татяна, изразено пред сестра й и зет й, че тя може би ги притеснява, като им гостува така често и продължително, Толстой отговаря:
– Какви глупости говориш – ти никога с нищо не ни притесняваш. А после, ти мислиш, че живееш у нас даром – аз теб цяла те записвам…
Друг път тя го пита:
– Какво все си пишеш в твойта книжчица?
Той се усмихва:
– Вас записвам.
– А какво интересно има в нас?
– Това вече си е моя работа. Истината е винаги интересна!
Толстой смятал своята балдъза толкова подходяща за модел на литературния образ на Наташа Ростова, че не само се стараел да придаде на своята героиня външните черти на Таня в текста на романа, но се грижел за нейната прилика и в илюстрациите към романа „Война и мир“. Читателят неволно си спомня отношенията на Наташа Ростова с Борис Друбецки, Андрей Болконски и Анатолий Курагин. Някои моменти от детството и моминството на Таня Берс са били художествено възпроизведени от Толстой почти в първичния им вид. Например знаменитата сцена на първата целувка на Наташа Ростова с Борис Друбецки в романа и на Таня Берс със Саша Кузминский в живота.
След разрива със Сергей, за който Татяна съобщава на родителите си, им пише и Толстой:
„Какво да прибавя към това чудно писмо? Всичко това е истина, всичко е от сърце и всичко е прелестно. Аз винаги не само съм се любувал на нейната веселост, но съм и чувствувал, че тя има прекрасна душа. И тя сега я прояви, с тази великодушна, висока постъпка, за която не мога нито да говоря, нито да мисля без сълзи… На мен би ми било по-леко, ако той беше чужд, ако не беше мой брат. Но за нейната чиста, страстна натура нямаше друг изход. Това й струваше ужасно много, но тя има прекрасно утешение в живота. Знае, че е постъпила добре…“
Не успяла още да прогони от сърцето си напълно голямата любов към Сергей, но възкресила спомена за първата си любов, Татяна се съгласява да се омъжи за Саша Кузминский. По пътя към църквата се случва нещо съвсем неочаквано, описано по-късно от Соня:
„Странно събитие имаше още веднъж в живота ни. Сестра ми стана годеница на А. М. Кузминский, когото обичаше още като дете, но тъй като те бяха братовчеди, налагаше се свещеникът да ги венчае със специално разрешение. Съвсем независимо от тях, Сергей Николаевич решил тогава да встъпи в законен брак с Мария Михайловна (Маша) и недалече от гр. Тула – на около 4-5 версти, на тесния междуселски път, уединен и малко използуван, се срещат два екипажа. В единия моята сестра Таня със своя жених Саша Кузминский, без файтонджия, в кабриолет, а в другата каляска – Сергей Николаевич. Като се познали, те и двамата се изненадали и развълнували, както по-късно ми разказваха поотделно и тя, и той.
Мълчаливо си кимнали И безмълвно се разотишли всеки по своя път.
Това беше раздяла на двама горещо обичащи се хора и съдбата се бе пошегувала с тях, като им беше уредила тази необикновена, неочаквана и мигновена среща в най-неправдоподобни, романтични условия.“
За Соня тази среща била странна. За Таня – тежка. А Толстой и този път я разбрал. За тази среща пише и Татяна Кузминская: „Да, в онази нощ възглавницата ми беше мокра от сълзи и аз не бих питала благочестивата Верочка, както някога в Петербург, как мисли тя: може ли да обичаш двама? Но малцина ще разберат това. Лев Николаевич разбра и не ме осъди, когато му разказах.
Интересни спомени за своето семейство е оставил и синът на Толстой – Иля:
„По-пленителна жена от леля Таня аз не познавах – пише той. – Тя никога не е била красива в обикновения смисъл на тази дума. Имаше твърде голяма уста. малко сливаща се с врата брадичка и едва-едва забележимо кривогледство, но всичко това само по-силно подчертаваше нейната необикновена женственост и привлекателност. Французите изразяват това с думата шармант…
… Можеше ли да не бъде обичана леля Таня?
Винаги весела, красива, умна, духовита, самобитна и главно – жена от краката до главата. С нея ние играехме от сутрин до вечер на крокет, с нея ловяхме риба, с нея ходехме на лов с кучета.
…Как пееше тя!… Често й акомпанираше татко. Бил ли е татко влюбен в леля ? Смятам, че да.
Моля читателят да ме разбере. Аз подразбирам в това не пошла влюбеност, стремеж към обладаване на жената… А онова вдъхновено чувство на възхищение, което е достъпно само за чистата душа на поета. За такова възхищение образът на жената е само обвивка, която той сам облича във вълшебни одежди, надарявайки ги с черти и краски от съкровищницата на своята душа.
… Четейки „Война и мир“, аз я виждам и със сестрите й, и на лов, и чувам нейното пеене под акомпанимента на чичовата китара – да, това е тя, леля Таня. Наташа Ростова прави всичко така, както би го правила леля Таня. И аз се питам: би ли могъл художникът да създаде такъв чуден женски образ, без да го обича? Разбира се, не. Такава мечта е невъзможно да не бъде обичана и в това се състои отговорът на загадката.
0 Коментара