Познавам хора, които много обичат да се изразяват фамилиарно по адрес на известни личности. Ако ги слушаш, ще си помислиш, че ги свързва дългогодишно приятелство и едва ли не всеки ден си пият заедно кафето. Обикновено случайността ми е помагала да разбера, че си измислят…
Случва се и когато реагираш на нещо нередно, някой да те заплаши с нечие обществено положение. И ако решиш да се задълбочиш в тези афиширани познанства, отново стигаш до зле премерената лъжа, до желанието на някои хора да се скрият зад нечия авторитетна сянка.
Питам се – толкова ли нямат с какво да вдъхнат уважение фкъм себе си?
Нямат ли си нещо свое?
Също като онези екстравагантни личности, които ще скрият, че иначе са си от село, че собственото им име не е това, с което се представят. Защото са решили, че никак не подхожда на сегашното им положение и вид.
Не е ли по-важно да си останеш просто онова, което си ти самият? Тогава можеш да предизвикаш и искреното възхищение: „Я виж, откъде тръгна и какво постигна!“, вместо подигравателното: „Какво се прави на важен, сякаш не се знаем!“
Затова си мисля, че е страшно тъжно и смешно да разиграваш театър на фалшивата личност. Фалшива външност и
още no-фалшива същност.
Очила на носа без диоптър (просто за „интелигентен“ вид), заучена поза, маниери, поток от превзети думи. А като погледнеш по-дълбоко и го поставиш на изпитание – въздух!
Заслужава си да отделим време за една реална само преценка: какви бяхме, какво умеем сега и докъде бихме могли да стигнем. Най-трудният път е пътят към самия себе си. Но трябва да го изминем, ако искаме да оправдаем самочувствието си. Като разчитаме единствено на собствените си качества и достойнства. Без да се кичим с чужди.
0 Коментара