Документалната книга ДНЕВНИК С ПРОДЪЛЖЕНИЕ, откъс от която поместваме, разказва за живота, творческия път и духовните търсения на един от най-големите майстори на българската художествена проза Емилиян Станев, Неин автор е НАДЕЖДА СТАНЕВА, съпруга на писателя, негова спътница, другар и съветник в продължение на три десетилетия.
Бях успяла с големи усилия да построя една сглобяема дървена къщичка на мястото в Драгалевци, което купихме посредством Съюза не на писателите. Емилиян не взе участие в това мое мероприятие, дори дълго се противопоставяше на инициативата ми. Лишен е от стремеж към собственост, но аз исках той да има един спокоен кът вън от града, където би могъл да отдъхва през лятото, защото се разбра, че да пребивава в почивни станции за него е истинско наказание.
Обзаведох колибата с най-необходимото и Емилиян се реши да отиде и да прекара няколко дни в нея. Харесаха му спокойствието и тишината, нощната феерия на София. Сутрин от планината се спущаше опияняващ въздух и просторът се огласяше от птичи песни. Никакви телефони, никакви посещения, никакви задължения!
През всичкото време просто не седна: плеви, изкоренява бурени, скуба тръни. Нахвърли се на на работата с голяма страст, както винаги. Във всяко нещо губи мярка, само в литературната си работа – не. Запали се да обзавежда къщичката: ще я направи такава, че който я види вътре, да ахне. Тъй като подът беше от най-прости дъски, аз подхвърлих идеята за паркет. Че като пламна! Да, разбира се, паркет. Веднага щом слезе в града, ще говори с Мако Даков, който командува тия работи. Да нареди да му дадат най-хубавото качество. Ще го наковем, ще го лъснем, екстра! Предпазливо му изтъкнах неудобствата. Малко поохладя. Улови се тогава за двора тук така ще направи, там – така. Розариум, храсти, декоративни дървета. „Никакви овощни дървета! Не ми трябват. Няма да ставам чифчия.“
Моите надежди обаче, че ще може да работи в къщичката, се оказаха напразни. Не му беше възможно да се съсредоточи. Природата влизаше непрестанно вътре и го отвличаше, нямаше как да се изолира от нея. Цветята под прозорците надничаха в стаята и го вълнуваха. Час по час ставаше от масата, излизаше навън и се залавяше да плеви или да полива.
Наблюдава птиците – косове, кълвачи, врабци, чинки, и знае всеки момент с какво са заети. Ако наблизо кацне случайно прелетяла птица, веднага я разпознава и с удоволствие се впуща да ми разказва каква е, откъде иде и къде отива, как живее и с какво се храни. От прозореца на кабинета си в града всяка година наблюдава внимателно девет врани, които гнездят под стряхата на отсрещния дом. Веднъж намери на улицата едно измръзнало врабче, донесе го в къщи, то се съживи, прекара в апартамента цяла седмица, после почти питомно излетя един ден през отво-рения прозорец. От тази случка по-късно Емилиян написа детското разказче „Няма що“.
Интересуват го всички животни. Иска да знае къде катерицата си е направила гнездо. Дали не е върху бора, за да бъде по-близо до лешника?
Към цветята има различно отношение, както към хората – едни от тях обича, други не. Особено силно го вълнуват теменужките, които оприличава на „деца, яли мармелад и изцапали бузките си“. Обича гладиолите, петуниите, зюмбюлите и лалетата, а към розите има особена слабост. Поиска да насадим в двора повече от сто храста, различни видове, и с нетърпение чака да нацъфтят. „За мене цветята са живи същества, чувствувам, че мога да общувам с тях.“ Ненавижда обаче туберозите, не били „добри“, а към мушкатите и циниите е равнодушен.
Но и това му омръзна и след няколкодневно пребиваване заиска да се приберем в града. Пък и футболният шампионат за световно първенство не биваше да се изпуща. Обича да гледа футбол, хубав футбол, разбира се, почти не пропуща мач по телевизията, изявява се много темпераментно, но не е пристрастен като професор Стоян Каролев например. Стоян дойде у нас, за да гледа заедно с Емилиян последния решителен мач от шампионата Англия – ФРГ. Те гледаха мача, аз пък гледах тях и не зная кое беше по-интересно за гледане. И двамата се кокореха срещу екрана, сякаш там ставаше нещо съдбоносно, скачаха от креслата и надаваха ту окуражителни викове, ту ругатни. Когато Емилиян гледа мач, постоянно наставлява играчите, особено българските отбори: „Не се трупайте на едно място! Подай му, подай му топката, не я задържай! Не играй соло! Какъв е този селски футбол, дето го правите! He можахте да се научите! Не бий високо, ти казвам!“ Сега футболът беше на високо равнище, но по едно време се ядоса на самоувереността на англичаните и на изявлението им, че били вече подготвили шествието из лондонските улици, защото били сигурни, че ще станат световни шампиони, и се обяви за немците. Стоян Каролев се възмути , от дън душа – как може да застава на страната на немците, а Емилиян, като го видя, че се ядосва, започна да го дразни. Това зрелище беше не по- малко забавно от мача.
През септември се затвори съвсем със „Сибин“. Почти не излизаше и живееше само с книгата и с мислите си. Четеше много. Особено го увлече, помня, книгата на Казимеж Брандис – „Писма до госпожа Z “. Една фраза му направи силно впечатление и даде повод за размишления върху нашата интелигенция, върху младото поколение, което се нуждае от нова романтика, от нови идеали, за да се спаси от заплашващото го равнодушие и отчуждение. Записала съм тази фраза. „Политиката е нахлула в моя живот и ме е поставила пред въпроси, пред които стоя с отпуснати ръце. . . и какво да се прави? Как да се търсят божиите заповеди и светци?… Да се съгласим, че моралът а за глупците, логиката за лицемерите, а за човека – вечното съмнение.“
По повод пък на казаното от Брандис за градовете направи такова сравнение: „Човек, поканен на богат пир, където го задължават да яде много и най-разнообразни деликатеси, замечтава за фасул. Затова и аз избягах от Париж. Сигурно защото съм склонен към съзерцание и съм до известна степен консервативен, що се отнася до запазване старите национални достояния и традиции, т. е. консервативен съм по отношение на миналото, историята, природата, затова всеки голям град ме отегчава. Животът в него ми се струва чудовищно неразумен и хората, които се возят подземната железница, в трамваите, в автобуите, ми изглеждат като кокошки, понесени към паница.“
На 1 септември 1966 г. съм записала:
Тази вечер пак съм в тревога. Емилиян е на лов с д-р Кръстев някъде към Брезник. Вече е 9 часът и още го няма. Навън вали проливен дъжд, досаден като натрапчива идея. Доста захладя. Какви ли не мисли минават през главата ми – нали пак е с кола и пак така силно вали. . .
Най-сетне чувам стъпки. Стълбището светва. Отварям вратата и отдолу се подава сламеницата му, омокрена, с увиснала периферия. Олекна ми. Страшно е уморен. Навред го боли. Може би е понастинал. Ляга в топлата вана и блаженствува.
Вчера завърши 14-а глава. Накара ме да му я прочета и остана доволен от нея. „Изкуството е красота. Постигнеш ли нея, постигнал си го.“ Вдъхновено ми говори на тая тема, сияещ, че е успял. И току ме пита по сто пъти как ми звучи, усеща ли се вътре изкуство.
* * *
Заслужава да се спра за малко и на друго едно събитие – първото отиване на Емилиян в СССР, което стана през същата година. Включиха го от Съюза на българските писатели в делегация за отпразнуването на Октомврийската революция. По стар навик първата му реакция беше да откаже, но, изглежда, все пак любопитството надделя. Поканата го завари в Банкя, където след дълги увещания от моя страна беше склонил да отиде за две седмици, за да направи няколко бани, така необходими за оперираната му ръка. След като прегледа обаче изоставения през това време „Сибин“, ръцете го засърбяха за работа и кипна: „Не ще ходя! Ще кажа в съюза, че имам работа, нека пратят друг!“
Опитах се да го убедя, че това време съвсем няма да бъде загубено – ще види толкова интересни неща, ще смени впечатленията си, а това сигурно ще помогне на работата му. Някакви десетина дни не са кой знае колко дълъг период. Това го ядоса още повече – нищо не му трябва да вижда, достатъчно му е въображението. Той е благочестив човек, а благочестивият човек си стои в къщи, обича дома си, не скита за щяло и нещяло по света и т. н. и т. н. Приказки все в неговия стил, но знаех, че не са много искрени.
Разбира се, тръгна, но с изричната уговорка, че няма да се забави повече от седмица. Другите, ако искат, да останат – той се връща. Преди да замине, дълго разсъждава как ще се държи там: ще говори малко, няма да пие нищо освен сокове и малко бира. Претекст: здравословното му състояние и лекарската забрана. Знае, че съветските хора са много гостоприемни и любезни, но той ще се държи достойно и няма да си позволи да се напие. На театър няма защо да ходи – не чува и не разбира добре езика от сцена. Виж, на цирк – с удоволствие. Ще иска обаче непременно да види в мавзолея Ленин — „този човек, който преобърна света“. Ще види и музеите, разбира се, но ще страда, че „хората имат, а нашето е отишло…
След една седмица получих от Емилиян телеграма от Москва: „Добре съм, всичко е наред, заминаваме за Ленинград и Киев.“ Знаех си аз – широката руска страна покорява и най-опърничавите.
В дневника си е записал: „Написах „Язовецът“. Не съм много доволен. Темата можеше да се задълбочи.“
Но през времето, за което говоря, лутанията продължаваха, те бяха мъчителни и правеха Емилиян нервен и заядлив. Търсеше да уталожва неспокойствието си и ставаше дребнаво придирчив. Започна пак да отваря долапи, гардероби, Да измъква оттам разни вещи, „съвсем ненужни“, които аз от „излишна пестеливост пазя“. Във всяко чекмедже все има нещо за „изхвърляне“, все нещо му пречи, а веднъж извади най-новата ми рокля и реши, че „ето това нещо например може вече да се даде някому“. Аз преглъщам и чакам да отмине бурята, та да сложа всяко нещо на мястото му, но понякога не издържам и се разревавам. Тогава той почва да ме упреква в прекалена чувствителност, „че какво толкова обидно съм ти казал!“. Обикновено след такова развихряне се прибира в кабинета си и веднага се залавя за работа, а на мене ми става ясно, че то му е било нужно – изкуството, както той казва, е изкупление, вероятно чувството за вина дава тласък.
През тази година и здравословното му състояние много ме безпокоеше, защото закърпената язва бързо се поднови. Прекалената възбудимост и нежеланието му да поддържа елементарна диета дразнеха язвата и тя много често се обаждаше. Цигарите, разбира се, влошаваха положението. Колкото повече се мъчех да го възпра с молби, сълзи, сръдни, толкова повече засилвах вродената му опърничавост и стремеж да прави точно обратното. Работата често стигаше до легло. Сам заяви тържествено, че този път окончателно напуща тютюна, и то „завинаги“. Раздаде всички кутии на приятели, но пожела да си запази един пакет английски тютюн „заради хубавата миризма“. Приятно му било да си го мирише от време на време. Мене още тогава ме бодна подозрение.
Минаха няколко дни, издържа храбро и болките престанаха. Една нощ чувам в просъница, че ходи из стаята си и отваря прозореца. Открехнах вратата и го заварих, че пуфка с лулата и пъди дима навън. Веднага прибрах тютюна, а той виновно затвори прозореца: „Аз само така. . . малко. . . Не мога да заспя, знаеш, та. ..“
Стига ти толкова приятна миризма! — рекох, и за по-голяма сигурност претърсих всички чекмеджета.
Жената на Константин Павлов ми донесе пакет овес да му варя да пие – помагало според една лекарска статия срещу тютюнопушенето. Почнах да варя и да давам, но без особени надежди. „Най-много да процвиля от овеса — както той сам се изрази, — друг резултат не ми се вярва да има..“
Разбира се, и конското лекарство не помогна.
Питала съм се къде се крие очарованието на неговата личност. От една страна е доверчив и щедър. Никога не съм забелязала у него нито корист, нито лукавство, нито кариеризъм, нито двуличие, нито сянка от завист. Необикновена, дори необуздана щедрост – прекомерна, като всички черти в характера му. Удивлявало ме е това, че той – индивидуалистът, егоцентрикът, вечно съсредоточеният над своето аз и вечно вглеждащият се в себе си и своите мисли, малко се грижи за собствените си работи, но охотно се отзовава на чуждите грижи и не се колебае да помогне, ако му е възможно. От друга страна, характерът му е бодлив. Прилича на розов храст – цветът е прекрасен и мирисът упойва, но понечиш ли да го откъснеш, откъдето и да го подхванеш, все ще се натъкнеш на трън. Хубавите му качества често пъти се губят зад грубостта, резкостта и безцеремонността. Фасадата става некрасива и не позволява да се види богатата вътрешност. Когато веднъж му казах това, засмя се и отвърна: – Да, вероятно си права. Понякога ставам неприятен, защото не мога да търпя пошлото, нищожното у човека. Нещо повече – презирам го и не се примирявам с неговото присъствие в живота. Дразня се, когато другите са снизходителни и се опитват да ме убедят, че без това не може. Търся големите умове и благородните души. Обичан мъжествените хора, които имат свое дело.
0 Коментара