И аз като вас се смеех, когато четях рекламите на различни фирми и агенции, които предлагат на българските жени запознанства с чужденци с цел брак. Възприемах обявите за въдички към наивни сънароднички, които допускат, че след като не са открили своя принц в родината си, ще го намерят през девет земи в десета – ще се оженят, ще създадат семейства и… ще бъдат щастливи.
В това последното въобще не вярвах. Не можех да си представя щастлив брак без любов. Виждах своето бъдеще с Антон, а с него се обичахме и като на всички влюбени, и на нас, или по-точно на мен, морето изглеждаше до колене – крояхме планове за женитба и за съвместен живот, като че ли разводът на Антон беше „писмо до поискване“.
А годините минаваха. След първото дете, заради което Антон отложи развода си, дойде второ. После голямото започна училище, „не вървяло да натоварваме крехката му психика с раздялата на мама и татко“. После повишиха Антон в службата, заради авторитета му трябваше пак да почакаме. После второто дете започна училище… После…
И така от „после“ към ново „после“ осъзнах простата истина.
Аз бях аксесоарът в живота на Антон.
Приятелката, любовницата, преданата жена, съмишленичката. Всеки път, когато той можеше да се измъкне от истинския си живот, идваше в моя дом и аз го посрещах в най-хубавите си дрехи, винаги изрядно гримирана, с прическа и задължително добро настроение. В нашите броени часове нямаше място за неплатените сметки за парно и телефон, нито за болестите на децата. За да не помрачавам атмосферата, аз стисках зъби дори когато ми се виеше от самота. Дадох си сметка, че на мястото на Антон и аз самата бих протакала развода до края на живота си.
Шокът ме принуди да прогледна и за друга истина. Вече безвъзвратно бях влязла в
категорията на старите моми.
Накъдето и да се обърнех, виждах млади, сочни, дългокраки момичета. Към тях гледаха и малкото останали свободни мъже, които по възраст и положение ми подхождаха за съпрузи.
Тогава съвсем случайно ми попадна обява на фирма сватовница Срещу съответен хонорар обещавате ме предложи на „сериозни кандидати за женитба от САЩ“. Наложих си да разсъждам трезво. След като голямата ми любов беше завършила без брак, защо не опитам да създам семейство без обич? Все още още имах възможност да стана майка, а и старините ми нямаше да са самотни.
До такава степен се самонавих, че пренебрегнах всички предупреждения за тъмни сделки, които се вършели в чужбина с обвързалите се с договор жени. А и не съзирах достатъчно основание за страх – единствената привилегия на старомоминството е, че не става за проституция.
Не след дълго ми излезе късметът. От фирмата се обадиха, че съм харесана и одобрена от американец от щата Вирджиния. Кореспонденцията ми със Стивън беше кратка и делова. Във второто си писмо той предложи да замина при него, за да се опознаем по-добре. Съобщих му, че съм съгласна, и той изпрати самолетен билет.
Изглежда, в душата на всеки човек
има ниша за авантюризъм,
която се отваря при определени обстоятелства. Едва изчаках датата за полета. Пътуването през океана беше непрекъсната възбуда. Опиянението от приключението ме държеше и когато застанах пред непознатия мъж, който ме чакаше на летището.
В началото всичко ми беше интересно. Стивън живееше в малък град с идеално чисти улици, край които бяха нанизани кокетни едноетажни и двуетажни къщи. Пред всяка къща имаше искрящозелена морава, пресечена от алеята за колите и пешеходната пътека. Домът на Стивън беше тристаен, с обширна всекидневна, която излизаше на веранда.
Първата вечер прекарахме на верандата в неловко желание да преодолеем разстоянието – в прекия и преносния смисъл. Разказвах му за България, а той на мен за фермата, в която беше отрасъл и в която сега живееше големият му брат. Говорех повечето аз. Едва по-късно разбрах, че Стивън е мълчаливец по природа. Идеалният слушател. Постепенно изчерпвах разказите си, а сюжети за нови не откривах.
Животът ми се движеше в точно определени граници. През деня се занимавах с домакинството, пазарувах, два пъти седмично посещавах курс за усъвършенстване на английския език. На втората седмица от моето пристигане изненадах Стивън в авторемонтната му работилница. Беше ми писнало да седя сама вкъщи и отидох да го взема. Изчаках го да свърши работата си и настоях да се отбием в близкия бар. Оттогава почти всяка вечер повтарях този ритуал, като се правех, че не забелязвам смущението на Стивън, тъй като тук е прието жената да чака мъжа вкъщи, по-нормално е той да я взема след работа, отколкото тя.
Щях да пропусна ходенето на кино. Любовта на Стивън към киното е още отпреди телевизионната напаст (това е негов израз). Той ми призна, че преди моето пристигане почти всяка вечер посещавал някой от градските киносалони. Постепенно включихме във вечерните си маршрути посещение на нов филм. Неделните сутрини бяха отредени на черковната служба, а обедите – на фермата, сред многобройното семейство на брата на Стивън.
Все по-рядко обсъждахме нашия брак.
Дължеше се на мен, тъй като аз бях главният говорител на нашия двучленен екип и обикновено аз подхващах темите. Не знам докога бих протакала женитбата, ако един ден не бе ме посетил местният свещеник. Внимателно, но много настойчиво той ми напомни за какво съм тук, обясни ми, че Стивън е плах към жените по природа, но очевидно много силно желае да се ожени,
докато все още може да има деца.
Обещах на отчето да си помисля и наистина до вечер та не мръднах от верандата. Всичко предвещаваше добър брак с изключение на едно. Не изпитвах капчица обич към Стивън. Той не ме вълнуваше. Представях си на негово мяс то Антон и разбирах, че бъдещето ми тук е обречено на разяждаща неудовлетвореност.
Когато Стивън се прибра, му разказах всичко, което бях преживяла, преди да го срещна. Обясних му и доводите си против нашия брак. Не знам доколко той ме разбра, но беше много по приказките, но прие моето решение да се върна в България.
Вярвайте ми, много скоро разбрах своята грешка. След изобилието и спокойствието в малкия американски град животът в България ми изглежда съвсем недостоен за нормален човек. Загубих надежда, че ще намеря работа по специалността си. За единия хляб известно време продавах на пазара зеленчуци, после станах чистачка, но собственикът на фирмата предпочитал да гледа млади лица край себе си…
Сами разбирате, че единствената ми възможност да се измъкна от мизерията е да намеря мъж като Стивън. Гордостта не ми позволява да се върна при него, но се самонавивам, че все някъде в света има един мъж, с когото ще изживея остатъка от дните си. Вече съм убедена, че бракът може да е щастлив и без любов, ако е с добър човек. Срещнах наскоро Антон и благодарих на съдбата, че не позволи да се оженим. Веднага след моето заминаване за Америка той си намерил нов „аксесоар“ – банкова чиновничка, която направила няколко гешефта, за да задоволява порасналите му апетити към луксозния живот. Жената загубила работата си, но загубила и Антон. Много гордо той ме запозна с новата си приятелка, която е няколко години по-голяма от дъщеря му.
Свързах се едновременно с две фирми, които предлагат запознанство с чужденец „с цел брак“. Нямам време да чакам Много повече ме е страх от самотата, отколкото от бедността и нищетата. Напоследък все си тананикам песента. „Този свят е за двама…“ и си мечтая да готвя за двама, да чувам и други стъпки и гласове в дома си. Иска ми се да бъда за съпруга си и дреха, и аксесоар.
Интересувате се защо предпочитам чужденец? Първата причина, мисля, стана ясна. Заради по-високия стандарт в страните, от които държа да е моят партньор. А втората е заради разстоянието. Искам да бъда колкото може по-далеч от спомените за моето безразсъдство. Допуснах младостта да си замине, без да ме дари със съпруг и деца, а винаги съм се смятала за умна и прозорлива.
Уви, живота назад не можеш да върнеш. Зарекла съм се да не изпортя поне тези години, които ми остават.
Защо пък да не потърся трета фирма? И това ще бъде тази, чиято реклама ви разсмя. Знае ли човек откъде ще му дойде късметът.
0 Коментара