Българска роза във френската поетична градина

Култът към красота­та, искрените пориви, дълбоката изповедност, чистотата на прозрения­та, търсенето на хармо­ния в природата, които вдъхновяваха френски­те романтици, намират своеобразно продължение в изящната лирика на Ан­на дьо Ноай – безспорно най-добрата френска поетеса в първите три де­сетилетия на XX век.

До днес (1987 г., б.р.) тя е едно от „белите полета“ в пре­водната ни литература. Нещо повече – дори и най-начетените почитатели на поезията не знаят нищо за нея и творчеството й. Това е най-малкото учудващо, защото поетесата е на­ричана „европейски ге­ний“ и „тревожна съвест на нашето време“. И кое­то е още по-интересно за нас – в жилите й тече българска кръв. Графиня Анна дьо Ноай е пряка по­томка на големия род на Софроний Врачански! Ба­ба й Анна Богориди е дъ­щеря на княз Стефан Бо­гориди (1775-1859), който е внук на Софроний.

Родена на 15 ноември 1876 г. в Париж, Анна-Елизабет е най-малкото, трето дете на Ралука Мусурос и влашкия болярин Григорий Бесараб Брънковяну. Поетиче­ският й талант съзрява твърде рано – започва да пише стихове още на тринадесетгодишна въз­раст. На двадесет и една години тя сключва брак с граф Матийо дьо Ноай, в чиято парижка резиден­ция поддържа свой лите­ратурен салон. По това време тя е в блясъка на красотата си. Но не само ослепителният й чар при­влича едни от най-големите френски писатели. Марсел Пруст, Морис Барес, Франсис Жам, Жан Кокто, Колет и мнозина други представители на парижкия интелектуа­лен елит ценят преди всичко спонтанния й ли­рически талант, озаре­нията на нейната поезия, продължаваща и извежда­ща на ново равнище тра­дицията на романтизма.

Първата й стихосбирка „Безбройно сърце“, пуб­ликувана през 1901 годи­на, донася на Анна дьо Ноай заслужена слава и пълно признание. Впро­чем тази книга остава сред нейните безспорни шедьоври. Следват сти­хосбирките „Сянката на на дните“ (1902), „Възхищения“ (1907) „Живите и мъртвите“‘ (1913) „Веч­ните сили“ (1921), „По­ема за любовта“ (1925), „Честта да страдаш“ (1927), както и прозаиче- ските книги „Омаяното лице“ (1904) „Невинни­те, или Мъдростта на жените“ (1923). Те й спе­челват широка популяр­ност, а и няколко високи официални отличия, кои­то недвусмислено свиде- телствуват за худо­жествената стойност на нейното творчество. Достатъчно е да спомена голямата награда за ли­тература на Френската академия. Анна дьо Ноай е първата жена. избрана за действителен член на Белгийската кралска ака­демия за литература (1921 г.), както и първа­та жена във Франция, удостоена със званието „Кавалер на Почетния ле­гион“

За нас е особено любо­питно, че графиня дьо Ноай сравнително късно придобива съзнанието, че е потомка на славен български род. Това съзнание се изгражда благодарение на разговорите с брата на баба й – княз Алексан­дър Богориди, някогашния генерал-губернатор на Източна Румелия, който прекарва последните го­дини от живота си в Па­риж и умира там през 1910 година. По-късно в „Книга на моя живот“ тя си припомня пътуването до Цариград и описва не­отразимото впечатле­ние от „мраморния дво­рец“ на своя прадядо княз Стефан Богориди. Про­будилото се чувство за родословните корени на­мира израз в още два факта от житейската биография на Анна дьо Ноай. Първият – малко преди смъртта си през 1933 г. тя използва ав­торитета си на всеприз­ната „принцеса на слово­то“, за да издигне глас в защита на Георги Ди­митров, обвинен от хит­леристите в подпалване­то на Райхстага. И вто­рият – в своето завеща­ние голямата френска по­етеса пожелава на гроба й да бъде положена и шепа българска пръст. Група наши студенти в Париж изпълняват нейния завет.

Текст и превод на стиховете: Иван Бориславов

ИЗНЕНАДА

Мечтаех; изведнъж градината пред мен

ме порази със лъч, в очите отразен.

Любувам му се аз със истинска наслада –

о, лято ти блестиш от свежест и прохлада.

 

Облива ме възторг, обзема ме възбуда,

вървя, забавям ход и сякаш радост луда

в миг скача върху мен от цъфналия храст.

Препълнена с любов, немея от захлас.

Небесният лазур прелива в мойто тяло.

Изглежда отлетяла пред смаяния взор

градината сега, а целият простор

е разцъфтял у мен. Затворя ли очи,

аз бих видяла пак и рози, и лъчи.

 

ОТПЕЧАТЪК

Ще се притисна аз със всичката си сила

във своя обожаем и многолик живот.

Преди смъртта за миг да ме е съкрушила,

животът ми ще лумне под този слънчев свод.

 

Широкото море, върху света разстлано,

в безбрежните и сини води ще съхрани

вкуса на мойта скръб – солена и смълчана,

която ще тъмнее сред белите вълни.

 

Аз ще оставя край далечните баири

жарта на своя гоглед, видял ги да цъфтят,

а малкият щурец от трънката ще свири,

преобразил неволно на моя блян гласът.

 

Искрящата трева на всяка нова пролет

и гъстите пшеници в зелените поля

ще видят как трептят и как летят на ловя

ръцете ми, които напомнят на крила.

 

Дали природата сред радости и грешки

ще помни нежността ми и тъжното лице?

Но върху слабостта на мъките човешки

ще има отпечатък от моето сърце.