Любовни бесове

Според един афоризъм нашият живот се дели на две епохи: първата прекарваме в бъдещето, втората – в миналото. А настоящето, както се вижда, е само мост, който да ги свързва.

На този мост той изглеждаше великолепно за своите 65 години. Така поне го оценяваха познатите, а непознатите му се възхищаваха, когато с внушителната си осанка минаваше край тях, за да влезе в кабинета си. Безспорен авторитет в своята деликатна професия, той се радваше на признание и почести. Беше безупречен в сивите си костюми и блестящо изгладени ризи, без ония ситни бръчици край ръбовете на яката, които обикновено издават ръката на старателна, но не особено сръчна домакиня. Съпругата му, пианистка в младите си години, после, за да има повече свободно време – преподавателка в музикална школа, отдавна беше станала негова сянка.

Има жени, и тя беше една от тях,

които влагат по-друг смисъл в живота си. Не защото са непретенциозни и без амбиции, а навярно защото са повече жени, та се чувстват щастливи именно със своята обич, с привързаността и желанието си искрено, без усилие над себе cu да живеят заради успехите на съпруга си.

През близо четирийсетте години брак зад вся­ка негова крачка нагоре седяха нейните усилия – беше му секретар, съвет­ник, приятел. Правеше до­ма му приятен, живота – колкото се може по-лек, лишен от главоболни къщ­ни грижи, от похабяващи духа и времето му делнич­ни ангажименти. От вре­ме на време някой неин близък ожалваше ранния й залез в изкуството, но до кой знае какви разисква­ния по този въпрос не се стигаше. Раят, изграден за двама им – в него и децата неусетно бяха израсли и поели своите пъ­тища, – обещаваше веч­ност…

Докато един ден всички близки научиха, че блин­дираната с цената на твърде голяма саможерт­ва крепост е рухнала.

Един ден полугузно, полугордо той представи новата си съпруга на още неизживелите шока от изненадата колеги. Дори тези, които угоднически се усмихваха да му се харе­сат – някак си не върви да не дадеш доказателства, че одобряваш сърдечния избор на шефа, – после се кикотеха зад гърба му:

„Виж го ти, дъртия пръч, каква гугутка пъхнал в ка­феза!…“

А пък размисли ли се човек по-сериозно, вижда, че май е обратното… Пок­лонник на поезията, на ис­тински възвишените не­ща, той се опитваше да въведе младата си съпру­га в своя обхват от копне­жи, душевен мир, като й рецитираше вечер стихо­ве от Франсоа Вийон, от Пол Верлен и световната любовна лирика. Но уви, и истински възвишените не­ща не могат да спасят човека от дяволските неу­добства на посребрената възраст. Напук на всички, реална, неумолима, тя при­съства във всяка гънка на тялото и душата и ентусиазмът, с който се опит­ва да победи времето,

го кара да изглежда смешен и жалък.

До развода например хората се вълнуваха пове­че от авторитета му, след него, без да можем да обя­сним защо става така, за­почнаха по-внимателно да оглеждат самия човек. На­вярно прекалено розовият фон, на който бе проектирал седмото си десетиле­тие, ги подсети, че той просто е един стар, повя­хнал мъж с отпуснати му­скули на лицето, със съм­нителен морал, а над него, съгласете се, не може да свети ореолът на почит­та и уважението.

За понижаването му в ранг имаше пръст и „гугу­тката“. В нейната неясна, според някои юдовска пре­гръдка, старият вълк бе започнал да се опитомява. Вместо елегантното куфарче с папки и книги – единствената тежест, която бяха похващали ръ­цете му, често започна да се появява пазарска мрежичка с домати, краста­вици, кисело мляко – неща, прекалено земни по отно­шение на миналото му. Да­ли така им се струваше, или така си беше, но поз­натите му забелязаха, че от облеклото, от самочу­вствието му дори, една по една изчезнаха следите на някогашното обожание.

Като изостави стара­та си брачна халка, хора­та помислиха, че бившата му жена е нещастница, по­хабила живота си за един неблагодарник. Да, така е, но и не е, защото по-късно се разбра, че ако изобщо нещастието може да се степенува, неговото сякаш е далеч-далеч по-голямо. Жена му си бе отишла от дома, отнасяйки не са­мо уюта и спокойствие­то, а и самочувствието,

че достойно е живяла, че е отгледала добри деца.

Той, обратно, в очите на дру­гите, а и в миговете на равносметка си остава­ше подлец, измамник, ос­нователно лишен от радо­стта да жъне в есента това, което бе сял през пролетта. Защото зара­ди майка си синовете му престанаха даже името му да споменават, а и внуци­те не искаха да простят приключението на лекоми­сления дядо. При такава не съвсем нормална подре­дба на съдбата, водени от упреци и подозрения, и старите приятели се раз­пиляха.

По времето, когато младата жена и немладият мъж се бяха събрали да делят в неравен брак пора­вно хляб, легло, покрив и надежди, разликата в жиз­нените им амплитуди бе толкова голяма, че общи­те неща бяха невъзможни. Той не бе забравил, че в предишния му брак всеки ден бе едно приближаване – на вкусове, навици, харак­тери. В сегашния часове­те дори го осъждаха на разминаване. Той имаше памет за миналото – нали там бе изворът на труд­ните победи, на успехите и изкачването му по стъл­бата нагоре.

Тя имаше най-вече намерения за бъдеще­то,

в които той не успява­ше да се вмести.

Интересно с какви пре­дстави и надежди тръгва човек, който без наложи­телни причини, някак изве­днъж, в приблизително ар­хиерейска възраст прекра­чва бракоразводната и влиза в сватбената за­ла? Най-вероятно с же­лание за промяна, за обновление на чувствата и бягство от известно­то.

А какво забравя? Мо­же би максимата, че на най-важните житейски кръстопътища няма ни­какви знаци, за да му напомнят, че наред със сво­ите неудобства позна­тото е винаги по-сигур­но, а може би и по за предпочитане от непознатото. Е, ще възразят някои, нима единствена­та цел е да се крепим върху въжето на време­то, без да рискуваме, без да търсим нещо ново!

Не, но прехвърлилият го­дини човек, без винаги да го осъзнава, се стреми към равновесие, към си­гурност, увереност в дните, защото от това до голяма степен зависи по-дългото му оцелява­не.

Тук се крие още един парадокс в живота на мъжа, минал в зоната на късните разводи. Увле­чението, любовта, кол­кото и пародийно да зву­чи, съществуват и в пре­клонна възраст. Тогава не е ли

твърде строг хорският съд, когато на всяка цена внушава самоограничение?

Защо говорим само за мъжа? Не за да го злепоставим, нито да го укорим. Жената в напре­днала възраст обикнове­но не е склонна да разме­ня навик за любов. Ако все пак я обхванат подобни бесове, тя е по-адаптивна, по-приспособима от мъжа и надарена с повече шансове да оце­лее сред хаоса на житейските промени. И ед­ва ли е вярно широко разпространеното схваща­не, че единствено тя е жертва в късните раз­води.