Септември е! Пустите сгради на училищата оживяват и се изпълват с онази живителна глъчка, която дава смисъл на професията учител.
За пореден път аз самата съм в очакване. Очаквам да се усмихна на усмивките, да се стопля от прегръдките, да се вдъхновя от щастливите погледи на моите „служебни“ хлапета (както обичам да ги наричам), вперени в мен.
Тази есен обаче повече от всичко желая едно – онова, за което се убедихме, че ценим повече от всичко, когато го изгубихме – свободата! Свободата да бъдем на училище, в класната стая, заедно…
Изгубвайки тази свобода, някак интуитивно осъзнахме, че дори най-съвременните технологии не могат да заменят живия контакт между ученик и учител, естественото общуване между децата, пък макар и с често възникващите смешни или сериозни конфликти. Живият контакт е „душата“ на общуването в училище и не само там, разбира се. Той учи на толерантност, уважение, приемане. Той изгражда важни черти на характера, сблъсквайки учениците с различни ситуации. Без него
губим невидимата нишка, която свързва умовете
и сърцата на децата, без значение в кой клас са.
Постоянно се опитвам да се настроя психически за варианта отново да останем у дома, но учителското ми сърце го отхвърля. Готова съм да направя всичко, което изисква от мен МОН – да дезинфекцирам сама класната стая, да реорганизирам учебни часове и междучасия, да следя стриктно слагат ли, свалят ли, сменят ли маски, дали редовно почистват ръцете с гелче, но да сме свободни да бъдем заедно! Искам да ми задават безкрайните си въпроси, да минавам между тях и да надничам над главите в тетрадките им, да се разсмивам от импулсивните им „бисерчета“(„Госпожо, той ме оДвинява“ или “ Госпожо, вижте колко е пуФкаво“), да се наслаждавам докато пеят, рисуват, творят или общуват в междучасията или
докато си разказват бивали и небивали истории…
Ходенето на училище не е важно само заради научаването на информация, нито заради овладяването на правописните правила, нито заради високите постижения по математика – важно е преди всичко заради изграждането на децата като пълноценни личности, като добри приятели, като отговорни хора, като активни граждани.
През изминалата учебна година моите „служебни“ деца ми споделяха, че дори спазването на правилата им липсва, защото макар волно или неволно да ги нарушават, те осъзнават, че са необходими в обществото и нямат нищо против да ги спазват. Обичам да слушам техните разсъждения – толкова много можем да научим от тях, стига да ги уважаваме като личности с мнение.
Тази учебна година ще бъде различна и заради новите противоепидемиологични правила, но тя е и предизвикателство за всички нас, защото само заедно, като екип, ще успеем да се справим и да намалим възможно най-много негативните последици от ограниченото пространство за общуване
върху психиката на децата и върху нашето здраве.
През годините осъзнах, че най-заразната болест всъщност е страхът, защото той обсебва мислите ни, а те се отразяват на начина, по който общуваме. Когато сме паникьосани, ставаме хаотични и често правим и излишни грешки.
Антидот на отровата „страх“ е вярата и който я има, той е здрав психически и емоционално, не позволявайки на стресиращи и обсебващи мисли да намаляват имунитета му и оттам да правят тялото податливо на всякакви инфекции. Често си пожелавам повече хора в обществото ни да се „събудят“ и да разберат, че и от нас самите зависи собствения ни живот, както и нуждата да се научим да поемаме отговорност за него. Отговорността към живота е приоритет по принцип, но в сегашния момент се превръща в нова ценност – изграждане на умението да пазим не само себе си, но и другите. Това е
най-добрият пример, който можем да дадем на децата си,
защото по този начин ги подготвяме да се справят с всякакви трудности.
Като учител винаги търся нови, креативни средства да направя живота на учениците си по-интересен, по-забавен, по-смислен и да ги провокирам да мислят, да търсят, да спорят дори, но да се учат да синтезират и анализират огромния поток от информация, отделяйки нужното от излишното. Използвам иновации от всякакъв вид и организирането на дистанционно обучение не е проблем за мен, но съм наясно, че единствено балансът в използването на технологиите е онази крехка, но съществена
граница между смисленото и формалното преподаване.
Залитането в посока целенасочено използване на дистанционно учене за сметка на присъственото ще влоши драстично качеството на обучението и следователно на образованието в дългосрочен план, особено в начален етап.
Няма устройство, което може да отмени човешкото присъствие, защото ще липсва емоцията.
Цяло лято в интернет пространството следях как се водят дискусии „за“ и „против“ присъственото и дистанционното обучение от учители и родители и в крайна сметка за пореден път се уверих, че няма как да бъде угодено на всички.
Светът по презумпция е дуален и противопоставянето е част от нашето хилядолетно съществуване. Затова и не очаквам някой да ми даде готова рецепта за успешно справяне с Ковид предизвикателството. Както в изобилието от лекарства – натурални и химически – на някой действа добре едно, на друг то не понася, така и в образователната ни система –
ако един подход действа при едни, може би няма да е приложим при други.
Затова мой принцип е да използвам индивидуален подход и към родители, и към деца, съобразен с общите насоки, разпореждания и правила, спускани от по-висока инстанция.
Винаги, а сегашната ситуация е поредното предизвикателство, съм се стремила да поддържам в класа си атмосфера, в която децата да „дишат“ свободно, а родителите им да работят спокойно, знаейки, че могат да ми се доверят. Вярвам, че добронамерената комуникация със семействата безотказно дава положителни резултати и вероятно това е една от причините нещата да ми се получават, дори когато срещам трудности в обучението и в общуването с деца или родители, произтичащи от различни житейски истории и обстоятелства.
Моята професия е моя кауза, моя мисия, мое призвание и във всяка ситуация търся позитивите, защото вярвам, че нищо не идва при нас случайно и всичко е за добро, стига да можем
да „видим“ през страха, отчаянието,
негативизма, отричането и мрънкането.
Често онагледявам философията си пред моите дечица, описвайки как всеки един от нас има и плюсче, и минусче в себе си, но сам избира кой знак да използва повече в живота си. Това ги кара да мислят критично още от първи клас, учи ги сами да преценяват постъпките си и да регулират поведението си, дори когато в семействата им липсва добър пример. „Хубавите неща стават бавно“ гласи поговорката, а при децата те се случват с постоянство, грижа и мноооого любов.
Работя, обичайки и обичам, работейки – това е моят девиз.
Не се страхувам, защото вярвам в себе си, вярвам, че правя и давам най-доброто, на което съм способна и това
задължително рефлектира и върху моето „служебно“ семейство – моите ученици и техните родители. Вярвам, че каквато и да бъде предстоящата учебна година, както и да провеждаме обучението и дали то ще бъде повече или по-малко ефективно, отколкото е било досега, най-важното е да не губим живата връзка с децата, да им показваме своята готовност да се справяме заедно и да им посочваме как да бъдем отговорни един към друг,
да се „виждаме“ и „чуваме“ наистина, а не формално.
Светът е такъв, какъвто е и ние имаме само един избор – да сме част от него тук и сега, да не отлагаме милите думи и жестове за после, да се фокусираме върху хубавите моменти с хората, на които държим и които обичаме!
Нека ежедневно правим малки добрини, нека намираме в себе и около нас причини да се чувстваме щастливи, да благодарим за всичко, което имаме, както и за онова, което нямаме, защото мъдростта гласи, че не знаем какво губим, когато печелим и не знаем какво печелим, когато губим.
Приемам тази пандемия като онази „критична“ точка, която идва в живота на всеки човек в даден момент, за да го накара да се замисли кои са важните ценности, да го изкара от коловоза и да провокира различно отношение, насочено преди всичко към себе си. Всяка промяна започва отвътре навън, затова няма смисъл да очакваме някой друг да ни подреди и да ни промени към по-добро живота,
нека започнем от нас самите.
Явно е настъпила „критичната точка“ с название Ковид и е време да станем от „удобните фотьойли“, в които сме заседнали и да започнем да променяме сами реалността. Пътят е труден, често стръмен и каменист, но имаме само един избор – да вървим по него, да се учим в движение, да имаме смелостта да ставаме всеки път, когато паднем, защото движението е живот.
А маските, мерките, дори самият вирус – те са просто „камъните“ по пътя и съм сигурна, че ще намерим начин да не им позволим да ни спънат, защото искаме да продължим напред, вярвайки, че най-доброто предстои!
Имаме нужда само от повече алтруизъм и по-малко егоизъм и реалността ще се промени пред очите ни.
Ние сме това, което мислим, затова нека не се фокусираме върху онова, от което се страхуваме и не желаем в живота си. Нека насочим силата на мислите си към онова, което желаем да изградим, да постигнем, да получим, да запазим!
0 Коментара