Мама е на осемдесет и пет. Косата й е чисто бяла, също като онова бяло петно, което се появи преди единадесет години.
То расте с годините и мама се изгубва във вчерашния и днешния ден. После забравя важни събития и факти от последните години, а постепенно губи и спомена за нас…
Мама е красива. Решила е да си пусне дълга коса. Никога не го е правила преди, но й отива. Зелените й очи проблясват дяволито при нашите въпроси и затруднена да си спомни, тя бяга от отговорите. Вместо това се шегува.
Мама обича рокли и има няколко в най-различни цветове.
Като малки със сестра ми чакахме мама да отиде на работа и обличахме роклите й.
Сега правя същото.
Отварям бавно гардероба и се спирам на зелената. Роклята е от жоржет, с рязана бродерия на деколтето и изкуствени цветя на гърдите.
Колко красива беше мама с нея!
Със страхопочитание я свалям от закачалката и бавно, почти ритуално, я обличам. Зелената рокля е точно по мен. Мекият плат допира леко тялото ми, като милувка.
Поглеждам се в огледалото!
Мама ли е пред мен или аз съм мама?!
Влизам в стаята.
За миг споменът и емоциите изригват като вулкан. Мама се смее от сърце и казва: „Зелено, обичам зелено!“
После…притихва внезапно и се затваря в своя малък паралелен свят.
Излизам. Прегръщам зеления април – месецът, в който мама е родена.
Вятърът се заиграва с мамината рокля, а аз се чувствам по-лека от него, защото успявам да върна забравен спомен, да предизвикам усмивка…Тези кратки мигове са моята малка победа за мама.
Изправям гръб и стъпвам точно по правата линия на паважа, както ни учеше мама като деца.
После се усмихвам на малката ми внучка, която тича към мен.
Не си изгубена, мамо, щом си продължена.
0 Коментара