Това не може да е моето тяло.

Не си представях живота така. Остаряването нямаше подобен ритъм, нито бе такова на допир, нито на мирис, нито на тон. Остаряването трябваше да е различно. Не съм казала „по-хубаво”, „по-приемливо” или „по-безболезнено”. То някак трябваше да е различно.

Не бях подготвена за него. Все още не съм. Не съм и убедена, че това, което преживявам, има нещо общо с остаряването. Очакванията ми се разминават със следите, които оставям. Снимките и кратките семейни филми говорят чужд език. Няма начин да разбера

защо лицето, тялото, дори гърбът ми сякаш са на познат или далечен роднина,

отдавна неканен за Бъдни вечер край трапезата. Те са на натрапник в собствения ми живот – такъв, какъвто смятах, че ще бъде. Не, това не може да е моето тяло…

Учудва ме всяка видима трансформация, наблюдавам я със смесица от страх и недоверие. Малкото кафяво петънце под слепоочието ознаменува с появата си последната от 30-те ми години. То привлече погледа ми и не го пуска да се отклони. Срещаме се всяка сутрин, всяка вечер, след всяко кино в мола – в огледалото, докато мия ръцете си или слагам червило, наблюдавам старостта зад завоя. Тя идва измамно бавно, танцувайки в ритъма на обичано безумно диско – явно много здрава котва съм хвърлила в 80-те. Виждам я – изглежда приятелски настроена, но само привидно. Не трябваше да е такава. Тактувам си в ритъма на АББА, но в записа остават непознати ноти.

Ха! Честито! И ти имаш старческо петно!

Това бе констатацията на приятелка, известна с тактичността си. И тя бе усетила, че старостта и аз скъсяваме дистанцията.

Глупости – старческите петна излизат първо по ръцете, контрирах наум, цитирайки майка си. Нейни бяха думите, запечатани в паметта ми, и да ме прости всеки гениален ум, ако тя ги е откраднала от него: „Нищо не издава възрастта на една жена повече от ръцете й”. А моите – засега, са пощадени. Осеяни са с всякакви други белези, но не и с белега на старостта.

За нея – старостта, имах друга представа. Тя имаше избелелия черен цвят на дрехите, които носеше прабаба ми. Имаше аромата на нейната стая, пълна с тайни и страх от Бога. Пътят до нея бе твърде дълъг, или поне трябваше да е такъв. Сега огледалото ми сочи крайпътен камък под слепоочието и разбирам, че вероятно съм преполовила…

Представях си, че старостта идва изненадващо около 70-ата година.

Бях преживяла подобна изненада, когато в трети клас установих наличието на бюст след последния безгрижен сън. Помня смута си, когато осъзнах, че животът ми придоби различен силует. Помня слънчевото утро, когато потърсих спасение в изгърбването си – безуспешно. Вече знам, че момичешките цици не могат да се скрият, както и двойката по математика.

Не можем да скрием и старостта, независимо от постиженията на скалпела и химията.

Тя със сигурност оставя трайни следи в очите, по които си намира пътят до сърцето.

Бях дете и вярвах, че природата разбира кога мъж и жена са се оженили и едва тогава им праща бебе. Когато тази вяра отпадна по почти естествен път, остана убеждението ми, че хората остаряват на другия ден след първа пенсия. Не можеше да е различно. Смятах, че ми се полага дълга младост. Застопорих сърцето си на 27 и отказах да го остарея и с година повече.

А тялото си прави каквото иска. Оздравява по-бавно, задържа болките си дълго, противоречи ми чрез ставите и костите си. Продължава да ме изненадва всяка сутрин, всяка вечер, а сухотата на кожата ми напомня да си купя пергамент и да записвам колко интересен е животът ми.

Скъсяваме дистанцията, Старост, но много и красиви са гледките по пътя.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара