Виждали сте комбинезоните на баба си, нали? Онези странни като форма полунощници – полуподплати, които в дивия соц дамите са носили под роклите си от басма на цветчета.
Майка ми ги презира. Но пък дълго време се опитваше да ме накара да нося камизолка. Камизолката е странно нещо – полупотник, полуглупост, която дамите от края на соца са носили с усещане за модерно отдалечаване от митичната кройка на комбинезона. И за баба ми, и за майка ми остава напълно непонятно как аз ходя с гол кръст. За баба ми комбинезонът е единственото сигурно бельо, тя гледа с недоверие на камизолката. А майка ми се скандализира от липсата на „нещо, което да ми пази кръста“.
Общото между комбинезона и камизолката не е моето поколение, което отказва да ги носи и се чуди
коя нормалмна жена би се пъхнала в подобна инквизиция за удобството.
Общото е, че мъжете са ги намирали за секси. Това пък се е случвало поради липса на избор, а не заради силно изкушаващите кройки на горепосочените. Така де, когато всяка жена под пеньоара си е намъкнала комбинезон, нямаш друга опция, освен да си представяш как ще й го свалиш. Същата работа с камизолката. Същата е историята с плитките дънки, дълбоките деколтета, тигровите райета, непрестанните диети, налудното блъскане във фитнеса, яденето на зелена салата без подправки и всякакви други извращения, които са необходимото зло, което партньорът трябва да понесе, за да стигне до консумация на тялото.
Дотук с обясненията. Сега – защо се съгласих да пиша този текст. Преди седмица с няколко приятели ни споходи съботен ентусиазъм, който веднага доведе до реализацията на спонтанно пътуване до Говедарци с идея за разходка в гората, по снега, и сърбане на боб с кисело зеле до камина в местната кръчма. Веднага премахвам частта с обиколката, тъй като и без друго зае доста незначителна част от времето – от колата до кръчмата (да не помислите, че МПС-то бе спряно на селския площад, нищо подобно – намърдахме се точно пред вратата на хранителната обител, за спестяване на усилията). Та – бобът (който не отсъстваше от поръчката) прерасна в туршия, кисело зеле със свинско, ракия, препечен хляб и… сланина. Знам, че току-що загубих лайфстаил читателите, а някои от тях, само поради прочитане на менюто, са увеличили дневната си доза велоергометър. За да довършим потреса, само ще доопиша нездравословната ситуация – цигарите са задължителни, а мекиците със сладко за десерт вече ни се опряха.
Тънко нарязаната сланина върху препечен хляб със сливова ракия
е зимно удоволствие, убиец на идеята за знойни дни на Слънчев бряг и секси подаване на дълго бедро от спортното кабрио на малоумник с челце колкото половин кутре.
Именно по причината, че подобна лятна почивка ми действа като обедно меню със сланина на блондинка, през август ще се плацикам в залива на Иракли и ще преживям печени на жар картофи (простете ми, о, всички вие девойки, които се обиждате на „въглехидрат“). Това беше лирическо отклонение.
Час-два след обилното похапване в Говедарци, ведрата ни компания се завърна в София и нямах особен избор, освен да си купя цигари от кварталния магазин, преди да се прибера и кротко да припадна. Редя се на опашка, а пред мен висока, кльощава девойка, с
устни тип „сложила съм си пържола на лицето“ и кисела физиономия.
Ръкавици – „Луи Вютон”, чанта – „Луи Вютон”, лилаво кожено якенце и очилца – „Луи Вютон” (ти, пиленце, на разпродажба във фирмения магазин ли си била или в Илиянци, искам да я питам, но удържам порива си). Женицата е толкова гладна, че чувам как й къркори коремът (не, не преувеличавам). В този момент скрибуцащите звуци от стомаха й се примесват с писукането на маркиращата машина на касата. Тя ще вечеря зелена салата от пликче и ябълки, пак в пликче. За десерт – дъвки без захар, ама от онези сладките, с вкус на череша. Съзирайки този хранителен ужас, мигом се сетих какво съм опустошила преди няколко часа и мигом ми стана тежко отново. Киселата женица се разкара, пъхайки в чантичката си от разпродажба двете пликчета и дъвките, а аз напълно забравих какво щях да купувам.
Търкаляйки се към вкъщи, изпълнена с разсъждения, нямаше как да не направя аналогия между комбинезона и увяхнала маруля.
Налудността по слаботата е камизолката на нашето време.
Нали знаете – камизолките бяха с дантелки, сигурно още ги произвеждат. Това е необходимата досада, която партньорът ви трябва да изтърпи, за да се впише в делника, който ще му даде достъп до сваляне я на камизолка, я на аксесоар Луи Вютон. Естетиката на всяко поколение пък се оказва бич за самото него. Само си представете баба ви как си обува дънки с комбинезон и пъха ожесточено слузестата материя с кройка на рокля в крачолите си. Не става – бабите ни са били обречени на пеньоари и басмени рокли с флорални мотиви. А сега си представете девойката от горните редове как набива картоф на жар (о, ужас въглехидрат!). Същото е – тя е обречена на маруля и фитнес, също както баба ви на комбинезон.
Преди години имаше постановка на „Доброто тяло“ от Ева Енслър. В текста тя събира разказите на жени от различни континенти за това как те приемат своето тяло.
„С очите си видях колко неконтролируемо и коварно е подействала отровата – избелващи кремове се разпродават в Африка и Азия с бързината на паста за зъби;
майки на осемгодишни американчета премахват оперативно ребра на своите дъщерички,
така че никога да не им се налага да пазят диета“, пише Енслър.
Да ви напомня нещо – вълчия глад, изправен пред единствения избор в хладилника – ябълка с маруля?
Тялото ни е единственият храм на приятното прекарване, с който разполагаме. Силно вярвам, че не сме създадени „да се борим с живота“, а да му се радваме. Радостта се случва тогава, когато махнеш комбинезона и обуеш панталони. Баба ми го направи на 70 години.
Радостта се случва, когато се напиеш в приятна компания. Макар на другия ден да ти е зле. Тялото те понася, за да се радваш ти. Радостта се случва, когато похапнеш с приятели жарена сланина. Радостта се случва тогава, когато не мислиш през декември за слънчевите лъчи връз големия ти корем през лятото.
Радостта е онова искрящо чувство на удоволствие, което доставя първата глътка кафе с никотинов привкус от цигара рано сутрин на плажа. И тя няма общо с това дали банският ти е малък или не.
Радостта е да легнеш до любимия си човек и той да те харесва и с голям задник,
и с хъркане поради настинка. И всичко това зависи от тялото и нашето безпрекословно уважение към него. А в уважението не съм чувала да се съдържа изтезание. Също както не съм чувала фитенс залата да е място за забавления. Тук едно малко отклонение – забелязали ли сте, че във фитнес залите е пълно с телевизори? Сякаш изобретателите на тази съвременна инквизиционна форма са предвидили някакво „забавление“, докато изтърпиш монотонните движения и обилното изпотяване.
Умението ни да се радваме на живота е истинското предизвикателство, с което се сблъскваме през него. И единственият начин да го постигнем да е харесваме тялото си. Защото то ни служи именно за постигането. Не за да се радваме на 50-те килограма, които показва кантарът. А за да се насладим на блаженството да се успиш, вместо да тичаш с изменено лице към залата. Да опиташ жарената сланина, печения картоф, голото къпане в морето и топлата прегръдка, а не лъстивото пошляпване по задника от оня със спортната кола и безвкусната маруля без подправки.
Тялото ни е служител.
Затова грижите за него трябва да се полагат за неговото благо, а не за нашето самочувствие. Целта, все си мисля, е да бъде с нас по-дълго, а не по-мъчително. Дължината пък няма как да не зависи от щастието. Щастието от радостта. Радостта от удоволствията. Удоволствията от нас самите.
Баба ми спря да носи комбинезон и откри кефа от панталоните – естетика недопустима за 60-те в България. Недопустима колкото парче сланина за блондинка с чантичка Луи Вютон…
0 Коментара