Много грандиозни исторически събития са започвали с пътешествие. Така се случва и през 1768 г., когато корабът „Индевър“ отплува от английския град Плимут за т.нар.
Първа околосветска експедиция. Капитан е 39-годишният Джеймс Кук – амбициозният мореплавател, който иска да отиде „толкова далеч, колкото мисля е възможно за човек да отиде“. Експедицията, приключила три години по-късно, е сред знаковите за корабоплаването и откривателството на нови земи. Още от пътешествието на Магелан през 1520 г. европейците се надяват да открият митичната южна земя (Terra Australis Nondum Cognita). И това е нещо, което Кук постига, успявайки и за втори път да акостира на бреговете на Нова Зеландия. Макар че експедицията цели завоюване на нови територии, тя е израз и на стремленията на
човешкия дух към нови хоризонти.
Има обаче една историческа особеност – става дума за стремленията на само мъжкия дух. Както може логично да се предположи, на борда на “Индевър” няма жени (ситуацията очаквано не е различна и на следващите експедиции). Какво са правели междувременно дамите ли? Ами жената на капитан Кук например, Елизабет, е била известна с уменията си за шиене и бродиране…
За пътуващата жена през Романтизма и Просвещението
В европейската цивилизация, поради множество обществени и технически промени, пътуванията извън предела на родното място зачестяват през 18 в. Постепенно пътят, включително и поради вдъхновените идеи на Просвещението за разширяване на хоризонтите на Аз-а, придобива смисъл на изява на личността. Отново обаче има една подробност. Пътуването, като открехваща се възможност за себеоткриване и свобода в синхрон с визиите на Романтизма и Просвещението, е мъжки прерогатив. Към онзи „момент“ (обхващащ няколко века)
жените са „ангелите на дома“,
пише Ингрид Хорокс в изследването си за мобилността на жените през XVIII и XIX в. И ако се озоват странстващи „навън“, те често са описвани като застрашени от угрозата на непознатия свят. Хорокс подчертава контрастите на литературата на Романтизма, където пътуващият мъж има първостепенна роля. Подобно на реалния по това време свят на корабоплаването, мъжът покорява света и реализира потенциала си, пътувайки. Същевременно, случаят с пътуващите жени не е точно такъв –същите страници са изпъстрени с второстепенни и третостепенни персонажи на
“жени просяци, циганки и скърбящи вдовици”,
които страдат (не триумфират) по време на странстването си. По това време жените действително не са пътували, или са пътували по-малко, същевременно –съществували са стереотипи. Накратко, ако една жена е на път, тя е в беда, а ако все още не е изпаднала в такава – при всички случаи ще се озове! Казано още по-кратко –пътуването като уникална възможност за индивида дълго време е било привилегия за мъжа.
Одисей и Пенелопа
17-годишният брак на семейство Кук е белязан от дългите пътувания на Джеймс, и сумарно времето, в което съпрузите са живели заедно, е многократно по-малко като продължителност.
Елизабет е живеела в очакване на всяко негово завръщане, а новината за гибелта му на Хавайските острови я застига, докато бродира връхна дреха за него. Тя надживява не само Джеймс, но и шестте им деца, умирайки на достолепната 93-годишна възраст. За тези девет десетилетия тя се измества съвсем малко географски – от родния си Лондон в съседния Клапъм (по това време част от графство Съри). Понеже днес Клапъм е част от Лондон, в известен смисъл тя, за разлика от съпруга си, никога не е живяла извън родния си град.
Историята на Елизабет и Джеймс Кук
е отзвук на древни истории за пътуващия мъж и за статичното положение на жената, която го очаква у дома. Всички познаваме историята на Одисей. Понякога сме склонни да забравяме, че освен да се завърне у дома си, той е бил устремен и към идеята за kleos (от гръцки – „слава чрез постигане на велики дела“). На места това, или любопитството му, забавят пътя към дома. Например, макар че другарите му настояват да напуснат докато е време пещерата на Полифем, Одисей настоява да останат, за да разбере кой живее там.
Пенелопа също жадува за вид kleos, но нейната слава се състои в статичното очакване (на нея очевидно не й минава през ум да поеме на път да го търси, както прави синът им Телемах”).
„Трябваше ли да си останем у дома?“
„Географията е хиляди пъти по-важна за модерния човек от историята“, казва американската поетеса Елизабет Бишъп (1911-1979), носител на „Пулицър“ за поезия. Бишъп пътува през целия си живот, пребивавайки в редица държави, сред които Франция и Бразилия, и темата за пътуването заема ключово място в поезията й. В поемата „Въпроси на пътуването“ (отпечатана в сп. „Ню Йоркър“ през 1956 г. след установяването й в Бразилия) тя разсъждава философски за порива за пътуване и за избора за това къде да живеем и къде да останем.
В годините преди и по време на Втората световна война, жени писатели все повече пътуват и пишат за преживяното. Подобни примери има и у нас, с дневника на Екатерина Каравелова, която съвсем млада описва следването си в Русия, завръщането си и строежа на новата българска държава (като съпруга на Петко Каравелов, тя е в центъра на обществено-политическите събития). Писателката с леви убеждения Мария Грубешлиева също
пътува в качеството си на творец,
присъствайки на две издания на писателския Конгрес за защита на мира и културата във Франция и Испания през 30-те години. В пътеписа „Какво видях в Испания“, Грубешлиева пресъздава уникалния си исторически опит да е близо до сраженията на Испанската гражданска война.
Не са рядкост и случаите на американски писателки, които пътуват до, и дори се установяват, в Европа.
В периода между 1925 и 1974 г. американската писателка Джанет Фланър е чуждестранен кореспондент на „Ню Йоркър“. Тя смело пише по актуални политически въпроси, надхвърляйки рамката на това да отразява основно културния и обществен живот в Париж, с което придобива световна слава на журналист.
Въпреки съществуващите положителни примери на жени-творци, които пътуват или за които пътуването е начин на живот, през 50-те години на миналия век това все още е рядкост. Затова и поезията на Бишъп е била възприемана като нещо забележително от жените читатели.
„Когато бях в училище, основно четяхме поезия на мъртви бели мъже,
като почти никоя жена не беше репрезентирана, с почти нищо съвременно… Беше прекрасно да чета и да се наслаждавам на написаното в годините около 1950 г. от жена, която е пътувала значително и е живяла на няколко много различни места“, пише за Бишъп Мади Темпълман, проправяща си път като британски писател.
50-те години са етап от модерността, в който жената вече може да избира къде да бъде, както и каква да бъде (Бишъп, подобно на Фланър, е с хомосексуална ориентация). Същевременно, жената, като всеки човек, продължава да е в непрекъснато търсене на идентичност независимо от мястото, където се намира. Какво е домът, трябва ли човек да е статичен, и до каква степен, са част от въпросите, които Бишъп задава.
Ето и още от „Въпроси на пътуването“:
Помислете за дългото пътуване към дома.
Трябваше ли да си останем у дома и да мислим за тук?
Къде би трябвало да сме днес?
Правилно ли е да наблюдаваме непознати в пиеса
в този, най-странен от странните, театър?
Каква детинщина е това, че докато има въздух
в телата ни, сме устремени към треската
да видим слънцето от другата страна?
Женското “соло” пътуване
През XX в. връщането у дома, съпроводено от славата като крайна цел, вече не са само достижение на Одисей. Кристина Хойновска Лискевич (1936-2021) е първата жена, осъществила самостоятелно околосветско пътешествие с ветроходна яхта. Освен мореплавател, тя е и военноморски инженер. Отплаването на яхтата й „Mazurek“ е 1976 г. от Канарските острови. Макар че се разболява и се налага да прекъсне пътешествието си, тя го подновява отново, като през 1978 г. успешно достига началната точка. След завръщането си е обявена за национален герой.
Макар и с не чак толкова героичен орел, какъвто е случаят при Лискевич, женските соло пътувания към днешна дата са силна мода, набираща скорост. Разбира се, те не са нещо ново. Отново, ако се вгледаме дори само в писателките, у нас поетесата Калина Ковачева три пъти пътува из Хималаите през 80-те години, като при третото пътуване изминава сама повече от 550 км. В пътеписа „В планината на голямата маймуна“ тя на много места разсъждава върху това какво значение има пътуването за нея, за хималайските пътеки като „дом“ и за Еверест, от когото „хората имат нужда“. На други места в книгата Ковачева сравнява пребиваването си сред необятните Хималаи с живота си в София.
Днес съществуват онлайн клубове на самостоятелно пътуващи жени.
„The Solo Female Traveller Network“, с над половин милион последователи, е една от фейсбук групите, обединени около тази идея. Платформата дава повод за размисъл защо една жена би пътувала сама. Дали това е начин тя да изяви себе си или своята свобода, и в какъв етап от живота си
жените предприемат подобно пътуване?
Опитът на жените, за който разказват в групата, сочи, че причините може да са многобройни. Както необвързани, така и обвързани жени предприемат подобна обиколка, също и жени, изгубили наскоро партньора си поради раздяла или смърт.
„Наречете ме луда, но видях този маршрут и душата ми изкрещя: Направи го! Скоро ще съм на 73 години и съм в поносима форма; със сигурност ще имам нужда от превозно средство за запасите ми (и за мен, на места), но това е като огън в сърцето ми. Има ли други луди жени тук?“, пише една от участничките в групата по повод маршрут със стартова точка Кейп Таун и крайна точка Магадан, Охотско море.
Реализацията на съвременната жена
очевидно вече няма географски прегради. Въпросът на Бишъп – “Къде би трябвало да сме днес?”, губи географските измерения, но остава предизвикателство за днешните мореплаватели, независимо от пола им.
Поне в някои части на света вече за щастие няма географски прегради пред жената и пред нейното „Яж, моли се и обичай“. Пътят вече е възможност за свобода, себеизразяване, размисъл и медитация. Жената сама тъче и бродира своите пътеки. Въпросът на Бишъп – „Къде би трябвало да сме днес?“, губи географските измерения, но остава като предизвикателство за мореплавателя, който търси щастието си.
0 Коментара