Мина Илиев е сред малцината мъже начални учители в София. Обаятелен, с излъчване на младеж. Децата го обожават. Родителите също. В класовете му няма проблеми с дисциплината, а усвояването на материала е като детска игра.

Мина е роден на 12 декември 1966 г. в София. Завършил е начална педагогика в Благоевград. Отдаден е на професията вече повече от 20 години, през по-голяма част от времето е работил в училището, в което е бил ученик – 20-о ОУ “Тодор Минков”.

Когато бяхте ученик, имахте ли мъже преподаватели? Как решихте да станете начален учител?

Имахме един учител по рисуване, с когото после работих заедно в 20-о ОУ. Много го обичахме. Изборът на учителската професия дължа и на любимата си учителка Джамбова. Невероятна жена – с руса коса, сини очи, приковаваше вниманието. В един от часовете във втори клас тя ни попита: “Кой от вас би станал учител?” Последва мълчание. Аз вдигнах ръка. Тя се усмихна: “Дай Боже, да станеш учител, Мина!”

Тази учителка беше с нас до трети клас, когато дойде заместничката й, не можах да свикна с нея и родителите ми решиха, че е по-добре да ме преместят в друго училище. По това време се проявих като много трудно дете. Имам двама братя и сестра, но аз бях най-проблемният. Опитаха ли се да ми заповядат да направя нещо, заставах на едно място и нищо не беше в състояние да ме накара да помръдна. Един ден имах температура и отказвах да отида на училище. Майка ми обаче отсече: “Тръгваш!” Буквално ме завлече до училището, пъхна ме в класната стая, но докато размени две думи с учителката в коридора, аз вече бях скочил през прозореца. И тя настигнала майка ми: “Ама Мина пак го няма. Пак избяга.” Майка ми вдигна ръце:

“С теб на глава не се излиза.” И до днес ми го повтаря.

Оттогава знам, че на децата трябва да се дава право да мислят и сами да вземат решения. Не да ги потискаш и насилваш. За мен има една златно правило: “Дете не се бие.” Аз не съм удрян от родителите си, не съм посягал никога на сина си.

Работата на учителя е да покаже на децата пътя в живота, да ги насочи към това кое е добро и зло. Учителят трябва да е преди всичко възпитател и психолог, да усети психиката на детето. В нашето училище това като че ли се удава на всички. Невероятен колектив сме, имаме прекрасна директорка. Много пъти съм казвал, че заради нея съм тук. Училището беше пред затваряне, преди тя да го оглави. Сринато, с жалка материална база, децата напускаха. Тя го съживи, ремонтира, превърна го в това, което е днес: едно от най-елитните училища в София.

Колко време ви трябва да усетите децата, когато поемате нов клас?

Зависи от детето. Всяко детенце е различно. За някое е достатъчен един час, за друго – месец или година. Има и такива, за които четирите години не стигат, за да ги разбереш. Имам слабост към такива деца. Провеждахме веднъж някакъв тест, децата трябваше да нарисуват и да напишат разни неща. Едно момченце не искаше да влезе в час и колежката, която правеше теста, каза: “Като не желае да влезе, оставете го.” Попитах момчето: “Искаш ли да си ми помощник? Ще ми носиш тебеширите, ще ми помагаш да пишем на дъската.” Детето светна, не се отделяше после от мен, изкарваше най-добри резултати на изпитите.

Понякога децата са толкова уморени и напрегнати, че най-важното е да ги отпуснеш. Понякога прекъсвам часа и ги извеждам на двора, играем десетина минути и като се върнем пак в класната стая, вземаме двойно повече материал, отколкото ако изстоим цял неефективен учебен час.

Предимството да си мъж в тази професия?

Детето е като пленник в света на жените: ражда се от жена, първо го поема акушерката, после майката, бабата, учителката в детската ясла, учителките в детската градина, в началния клас, в средното училище. Моделът на поведение, който се утвърждава, е женски. Смятам, че с децата задължително трябва да работят двама души, както вкъщи, така и в училище – мъж и жена, за да могат да израснат като пълноценни личности. Неслучайно в много държави в началните класове възпитателите са предимно мъже.

В педагогическия институт в Благоевград бяхме 70 момичета и 3 момчета. Едното момче още като студент прецени, че няма нерви да се занимава с деца. Другите двама обаче станахме учители – колегата в Благоевград, аз в София.

С родителите или с децата е по-трудно да се разбереш?

Родителите са едни големи деца. Трябва да говориш повече с тях, децата понякога по-бързо те разбират. Но не съм имал проблеми с родителите, успявал съм да им вляза под кожата.

Какви промени забелязвате в родителите и децата?

Родителите като че ли спряха да обръщат внимание на децата си. В стремежа да им осигурят по-добър живот, забравят да общуват с тях. Имал съм много случаи деца идват и казват: “Господине, искам да си поговоря с вас, мен никой не ме изслушва.” Понякога започват да споделят и семейни проблеми. Притеснявал съм се и съм се чудел как да ги накарам да спрат. Вълнуват ги различни неща. Едно момиченце ме попита в часа на класния: “Господине, до нас има строеж. Когато сутрин минавам покрай него, винаги поздравявам майсторите: “Добро утро. Желая ви хубав ден.” Те ме поглеждат, но нищо не казват. Защо?

През последните години децата станаха много напрегнати. Те нямат толкова нужда родителят да им покаже как се пише домашното, колкото да бъдат с него. В началната възраст е много важен контактът с родителя, изпуснеш ли момента да се сближиш с детето, после не се чуди защо не те допуска в своя свят и не знаеш къде е, какво прави.

Може ли да се говори за ранен пубертет?

Да. Децата все по-рано влизат и все по-трудно излизат от него. Симптомите са крещене, тропане с крак, раздразнителност, блъскане на врати. Трябва да накараш детето да преодолее това състояние, да му отклониш вниманието. Ако усети, че си по-слабият и не можеш да се справиш с настроенията му, ще затвърди модела на лошо държане.

Жестоки ли са децата?

Понякога да. Ако видят различно дете, не знаят как да се държат и могат да станат груби. Като им обясниш обаче, че това дете е същото като тях, но по зла съдба е с някакъв физически проблем, те подхождат с невероятно разбиране. Имахме такова момиченце, децата започнаха да се грижат за нея, следяха къде е, пазеха я, помагаха й.

Какво ви ядосва?

Аз съм много спокоен човек. Даже прекалено. Учениците ми знаят, че успеят ли да ме разсмеят,проблемите са решени. Един ден класът ми изчезна от час. Намерих ги и им викам: “Влизайте в класната стая. Толкова съм ви обиден, че от този момент няма да разговарям с вас. Само ще ви преподавам материала и толкова.” Влязох намръщен в следващия час. А те, всеки с по едно лале в ръка и ми ги подават. Откъде ги бяха намерили тези лалета, не разбрах. “Господине, казват, кой не е правил пакости като малък.” Как да им се сърдиш?

Болезнена е раздялата с деца, с които си бил 4 г. Като станат в 5 клас, всяко междучасие идват при мен, помагат на първокласниците ми, държат им ръчичките. Казват на другите големи: “Тези са децата на нашия учител, не ги закачайте.” Това е голяма помощ за мен.

Всяко дете оставя нещо в теб. Като отвориш албума, спомените изплуват. Децата от първия ми клас бяха абитуриенти, поканиха ме на бала. И години след раздялата учениците ми се обаждат по телефона, споделят първото влюбване, изпращат картички, когато с родителите си отиват да живеят в чужбина.

Харесват ли ви учебниците? Не ви ли се струва, че по-добре би било да се пишат не от методисти, а от учители с опит?

Учебниците трябва да се пишат от учители, които имат най-малко 8 г. стаж. Някои учебници са написани от хора, които са забравили как се държи тебешир, не са влизали в клас, не знаят какво е да работиш с деца. Едно детско мозъче поема по-малко от другото, трето се разсейва по-бързо или се стресира, нужно е да подбереш и представиш знанията така, че да са достъпни за всички.

Разрешавате ли на първокласниците да носят мобилни телефони в училище? 

Да. За тях е много важно да чуят гласа на мама или татко, когато им стане мъчно или нещо ги безпокои.

Защо мъжете бягат от учителската професия. Само заради ниските заплати ли?

Това е основната причина. Мъжът е глава на семейство, как да поеме такава отговорност със заплата на начален учител? Съпругата ми е толерантна в това отношение. Докато се чувствам полезен на децата, ще остана в професията. Тази работа зарежда, изпълва с оптимизъм. Невероятна положителна енергия блика от децата. Едно момиченце ме пита веднъж: “Господине, защо не може да продължим и след 5 клас да учим с вас?” Защото съм учил само до 4 клас, отговорих. “Наистина ли само до 4 клас, господине? Значи и аз мога да стана сега госпожа на малките?”

Ако не работехте това, какво друго бихте правили?

Втората ми мечта беше да съм ветеринарен лекар. Защото и животните като децата се нуждаят от много грижи.

Синът ви гордее ли се с вас?

Не. Казва: “Ти никога не си бил на моите тържества в училище. Пропусна и първия ми учебен ден, и празника на буквите, и раздаването на свидетелствата, за да бъдеш на тържествата на “твоите” деца. Винаги си обръщал внимание на другите деца, мен винаги си ме забравял.”

Facebook Twitter Google+

0 Коментара