Съзнавам, че за повечето хора лятото тече по Вълдобрев – „Барът е до морето и морето е до бара“. Няма лошо! Паднало ви се е лято, ще го правите каквото си поискате. Също като онзи, който е избрал да лентяйства у дома с два куфара книги (или цял наръч игри онлайн). Няма да го противопоставяме на решилите да трамбоват по трасето Ком-Емине, Ликийския път или Камино. Да не говорим за посветилите се на традиционния за българина агрофитнес, плодовете от който ще дегустират цяла зима.

Просто искам да ви предпазя от необмислени хрумвания. Като например идеята да щипнете към Антарктида. Не че е вредно, имаме и база там. Но дори и полярниците са се разбягали. В момента на континента върлува люта зима и самолетите на авиокомпанията, която лети в тази посока, зъзнат в хангарите на Пунта Аренас.

Не ви съветвам да тръгвате и към Иран. Вярно, че след санкциите на Тръмп цените там са твърде поносими, и действително има какво да се види, но температурите са свирепи. М.г. в Иран е измерена най-високата за всички времена, откакто съществува метеорология – 67 градуса на сянка.

Ако много ви се пътува към място „по-така“,

без готически катедрали и подредени по конец паркове, вземете самолета за Исландия. При средна температура от 17 градуса през август няма да ви е жега, обаче харчомерът ви ще се върти като апарат на копърка. Исландската скъпотия ще илюстрирам с цитат на Ерик Уайнър от „География на блаженството“: „Поръчвам си бира, която струва колкото таксата за колеж в някои страни“. При този аргумент трябва да си много мотивиран пътешественик, за да прекараш лятото си сред гейзери, черни вулканични скали и скромни отрязъци трева, озвучена от музиката на Бьорк.

В любимата ми част от света, Азия, поне кривата на температурните синкопи за повечето места се е превърнала в права – между 28 и 30 градуса.

Благодат за любителя на лепкавия пек.

И макар вече дори в базовия лагер под Еверест да има банкомат, все още може да се намери къде да скъса човек синджира на цивилизацията. Или да се гмурне в гмежта на невъобразим мегаполис.

Знайно е, че на Малдивите е много вредно да отидеш със собствената си половинка (освен ако не си много влюбен в нея). Всеки лукс може да додее, когато е струпан в тясното пространство на малък остров. Щом го обходите надлъж и шир за около 15 минути, отметнете гмуркането, къпането, лежането на плажа и екскурзията до съседния остров, определено ще се погледнете с нови, критични очи. Пък и ако вече сте се тагнали на пясъка тип „Баунти“ и сте предизвикали масова завист, какво ви задържа там?! Свободни сте да насочите интересите си към къде-къде по-интересни дестинации, до които можете да отидете само през лятото.

Една от тях е Бутан.

Да, същата онази държава с министерство на щастието, чието население в последните десетина години неизменно оглавява класацията за най-щастлив народ. Бутан е парламентарна монархия, но нито един закон не може да влезе в сила, ако министърът на щастието не прецени, че алинеите му ще допринесат за укрепване на всенародните усмивки. Абе, странна страна…

Хималайската държавица с население от 760 хил. души е разположена толкова високо в планината, че през зимата изпада в сезонна изолация. То и през лятото хич не е лесно да се кацне в Паро, единственото международно летище в Бутан, наредено сред най-предизвикателните аерогари в света. Мълви се, че само осмина пилоти имат квалификацията да се приземяват там. Екипажите са смели до безразсъдство шампиони по въздушна акробатика за напреднали. Вервайте ми!

Уж бях подготвена теоретично за това усещане и си го отглеждах, прелитайки край връх Еверест, но и когато видях зъберите, заобикалящи ултракъсата писта да се втурват насреща ми, съжалих, че не съм си написала завещанието. Дължината на пистата от 1200 м задължава самолетите да не са с повече от 20 места. Летището е на 2700 м височина, но планините наоколо стигат до 5500, та пак изглежда сгушено. А машината се спуска почти отвесно към сградата на въздушната администрация. На този екстремен фон архитектурата й в стил дзонг по древна бутанска традиция звучи почти нелепо с обилно резбованите си стрехи.

Вторият колапс бе за белия ми дроб.

Е, няма такъв въздух!

Клетият ми дишащ орган изпадна в дивна почуда. Всъщност чистотата на въздуха е нормална за държава, в която промишлеността се изразява в една каменна кариера и един завод за безалкохолни напитки. Екологията тук е държавна политика. Една четвърт от територията е защитени паркове и резервати. Преди да абдикира, старият крал на Бутан предал на своя наследник четири прости съвета: да опазва околната среда, да съхранява автентичната култура, да се грижи за природосъобразното развитие и да управлява мъдро.

Бащата на днешния владетел въвежда Брутния индекс на щастието вместо БВП и три пъти прави референдум за превръщането на държавата си от абсолютна в конституционна монархия. Населението обаче гласува против и той изнервен основава парламента с декрет.

Бутан се отваря към туризма в последните десетилетия и приема средно по 80 хил. посетители годишно. Но да се стигне дотам, не е нито евтино, нито лесно. За да избегнат инвазията на нискобджетни гости, местните управници са въвели строги правила: не можеш да посетиш кралството за по-малко от 72 часа, като за целта трябва да заплатиш по 300 евро на де

И аз изпищях на умряло,

но после прецених, че в пакета влизат самолетен билет от най-близкото летище (в Индия, Непал или Сингапур), виза, нощувки в хубав хотел, личен гид, шофьор, кола, храна и вход за всички забележителности и не ми се видя толкова непоносимо. А когато разбрах, че от всеки 300 евро в хазната отиват 60 за социални дейности, се омиротворих. В Бутан образованието и медицинското обслужване са безплатни, благодарение на туристите.

При това можеш да летиш дотам единствено с местна авиокомпания. При месечна заплата от около 30 евро е логично първото изречение в пътеводителя да е: „Съзнаваме, че посещението в Бутан е веднъж в живота, затова цените са…“.

Но приключението да си в столицата Тимпу, където има 1 (един) светофар, а в цялата държава

само един психиатър и то безработен,

си струва всеки цент. Е, не липсват и известни неудобства. Особено ако сте пушач. Бутан е единствената страна в света, където вносът на цигари не само е забранен със закон, ами те праща в затвора. Ако си турист, можеш да димиш насаме в стаята си от кутиите, които си си донесъл за лично ползване. Разбира се, в случай на тютюнев недоимък услужливият гид ще достави отнякъде контрабандни цигари на цената на хавански пури.

Пак в угода на посетителя, ястията в ресторантите ще са далеч от лютивината на оригинала, но несвикналото небце рискува са се почувства като огнедишащ дракон. В Бутан само сладоледът не съдържа люти чушки, понеже го внасят от Индия или Китай. Какво очаквате от държава, където националното ястие Ема датсе се прави от свирепи зелени чушки, задушени в нещо като кашкавал. Когато си го поръчахме в заведението на петзвездния хотел, сервитьорите три пъти ни питаха наистина ли искаме да си го причиним и щом го поднесоха, образуваха

шпалир с пожарогасители около нас.

Няма да ми стане настолно блюдо, но угасено с ориз и бира, не е толкова непоносимо.

Споменах, че бирата пристига от съседните страни. И не само тя. Всяка стока, изискваща промишлено производство, в Бутан е вносна. Хубавото е, че не могат да си позволят никакви изкуствени торове и храната е възможно най-чиста. Когато попитах яйцата местни ли са, гидът гордо отвърна „Да! В това отношение постигнахме независимост от Китай“. Оказа се, че местните, като изповядващи будизъм от Махаянската школа, не докосват месо. Но са му намерили колая – или внасят замразено, или издават на заселили се там китайци „лиценз за убиване“ и така изхранват хищните туристи.

Религията е донесена в Бутан от Великия учител, изключително почитания в страната гуру Римпоче. Легендата раздипля, че той пристигнал, яхнал тигрица и започнал да медитира в пещерата, която днес е в основата на прочутия манастир „Тайгър нест”. Мъдрецът въвел в будизма всички демони и черните магове, та какво остава за кроткото местно население.

В съвременен Бутан

вярванията са проникнали във всички пластове на светския живот.

Навсякъде се веят пъстроцветни молитвени флагчета, издигат се мемориални ступи, въртят се религиозни барабани, за всяко семейство е висша чест да даде един от синовете си за монах…

А за всеки посетител – да види отблизо онази обител, чиято снимка се появява, щом напишете „Бутан“ в Гугъл. Тук уловките са няколко. Не им хващайте вяра, когато ви кажат, че светинята Таксанг Лагханг Дзонг (разбирай Тигрово гнездо) се намира на 1000 м разстояние. Може би, но по права линия, а пътят дотам минава през две планини и два пъти по 900 каменни стъпала. Не се радвайте, ако ви предложат изкачване с коне. Едва преполовили първия баир животинките спират пред една чешма и когато вие благо запитате:

„За да улесним водопоя ли слизаме?“,

ще получите отговор „Ааааа, конете са до тук. Нагоре сте пеша“. Не че върху седлото е било свръхкомфортно. Дребните и жилести добичета се движат по ръба на скалата по свой маршрут и хич не се съобразяват, че ти прилошава от пропастта под копитата им, или че при всяко минаване край дърво задължително го забърсваш болезнено с коляното си. Но това са дребни несгоди на фона на предстоящото изкачване на 3500 м висока планина, от чиито връх се вижда Тайгър нест на… съседния. Следва слизане, ново изкачване и тъкмо сте долазили със сетни сили до манастирския комплекс, разбирате, че

снимането вътре е забранено.

Конфискуват и заключват в шкафчета целия ви багаж с изключение на портфейлите. 29-имата монаси се издържат предимно от дарения. Нищо, че Тайгър нест е на лично подчинение на краля. А как се изхранват? Ами както са построили обителта през VIII в. – поклонници са носили по четири тухли в торбите на гърбовете си. Сега така им доставят продукти, част от които складират за зимата.

От облицованата в злато пещера, където се усамотявал гуруто за всяко от осемте си прераждания, се открива изумителна гледка към най-високия връх в Бутан – седемхилядника Джомохари, където според местните живее символът на страната – Гърмящият дракон. Той не е опасен за хората, защото се храни само със сняг и лед. Не е ясно само защо монасите и разни селяни успяват да застанат очи в очи с него, а не се е явил на нито един чужденец.

На слизане забелязваме, че придружителите ни събират в раниците си всяка обвивка от дъвка или пластмасово шише, захвърлени от безсъвестни туристи. Споделят, че в почивните си дни доброволно залесяват голи склонове. А като почит към бившия си крал Джигме Сингйе Вангчук 111 бутанци засадили 50 хил. дръвчета за три часа и така си осигурили вписване в Книгата на Гинес.

Луда работа ви казвам!

Същото е и с носиите. В платения от гостите пакет влиза и приключението „традиционен бутански тоалет“. На сутринта в хотела ни се изсипват чуруликащи девойки с пъстра коприна в ръце. Оказва се, че дамските гиздила се обличат доста трудно и се нуждаем от асистентки.

В Бутан всички ходят с носии. Все едно цялото население на София да движи като ансамбъл „Филип Кутев“. Оказва се, че не е забранено да ходиш с дънки, но ако отидеш така в държавно учреждение, не само че няма да те обслужат, ами и ще ти друснат глоба. За неуважение към институцията. Учениците са в същите униформи – с раници и плетени от оризова слама кошнички за обяд.

Чувствата на европейските пуритани също са застрашени – повечето сгради са украсени с

огромни, детайлно изрисувани фалоси.

В графитите няма нищо пикантно. За бутанците мъжкото достойнство е символ на плодородие и благоденствие. Затова го бучват и в градините си под формата на дървени статуи.

В Бутан се разделих навеки и с традиционното си българско мрънкане. Как да се оплакваш при вида на хора, които разполагат с толкова малко, а притежават такова достойнство. Да не говорим за Пема. На финала ще ви разкажа и за него.

Случката е почти психеделична: изкусен резбар превръща дървото във филигринна дантела, рисува върху него със златен варак и ярки цветове и със замах подписва произведението си. … С крака. След това поставя личния си печат, взема парите, връща ресто и отива да постреля с лък. Отново с крака. Кани ни да опитаме. Той улучва мишената. Ние – не. Той не спира да се усмихва. Ние – не.

Тогава осъзнавам, че единственото, което ни свързва, е лятото, дето ни е събрало. Но дори отношението към него е различно – ние го ползваме, за да се дивим на Пема. А той – за да осигури на семейството си охолна зима.

Какво е една статия за лятото без поука накрая?

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара