Назад, по пътеката на блаженото лято на живите

„Отиде си.“ Ето това изречение дойде с гръм и трясък, въпреки че сочните сиви облаци подсказаха появата му. Усещах, че един ден, при това скоро, той ще скочи в другото измерение, където няма рак, няма глад и жажда, няма безлюбовие. Но когато телефонът ми изписука и въпросното изречение се изписа на дисплея, аз затворих очи. И се хванах с две ръце за бюрото.

Със затворени очи виждах малкото му сгърчено многострадално тяло, увито в болничен чаршаф, пътуващо по коридора на зловещата болница. Със стиснати клепачи опипвах наближаващото лято и почти виждах зелените дървеса, величествените върхове, морската пяна и смеха на всички приятели. А когато отворих очите си, сълзите просто потекоха, сякаш да напоят с ласкавата течност леглото на вечния покой.

А щяхме да преживеем лятното блаженство, заради което поетите пишат бързи стихотворения; блаженството, което дава стимул за живот на загорелите гларуси; което кара магазините за цветни капели и ярки леки шалове да се пукат по шевовете от клиентела. Отиде си. И толкова.

Географски погледнато, лятното блаженство е навсякъде,

където има топло слънце и усмихнати лица.

Аз ще потърся своето лято назад – там, откъдето тръгва неговата история. Малкият град Т. в Предбалкана ще ми доразкаже всички онези смешни случки, които биха заели солидно място в цял роман. Романът не приключва със смъртта на своя главен герой, нали?

И ето – събирам в кутия всички химикали, телбодчета, кламери и гумички. Архивирам всички документи в една обща папка с моето име. Сбогувам се с колегите тихо. И хвръквам към лятното блаженство с локация Т. Там, където няма смог. И сигурно няма злоба.

Там грее приветливото лице на нашия общ приятел – Е. Р. Той си е същият, какъвто го помня – с белега от катастрофа на ръката му, с очилата с червени рамки, с кафявите тъжни очи и с миризмата на тютюн по дрехите. Кой да предположи, че Е. Р. ще ме приюти за два дни в дома си – малката къщурка в центъра на град Т.?! При това с усмивка и изобщо с

цялото гостоприемство на света.

Само той може да каже кога се е случила онази анекдотна история с падналия от сцената пиян музикант… Е. Р. знае случката в детайли, защото – казва ми той – точно тогава е седял на сепарето на втория етаж в бара, с гадже в прегръдките и с водка на масата.

„Как е възможно да хвърлите – ти и брат ти – Е. Р. в реката, след като сте го натупали? При това само заради някаква уредба, за която сте се скарали?!“ Това питам приятеля си – онзи, който вече не може да бъде видян по улиците на тази планета, – докато се опитвам да включа музикалната уредба в стаята за гости на Е. Р. Тя запъва, всъщност май работи само ако се свържат жиците по някакъв

извратено коварен начин.

Изведнъж Е. влиза, с ловки движения свързва жиците и в стаята прогърмява Matia Bazar.

С печален привкус на минало, бурно или пък уютно, Е.Р. се усмихва и казва, сякаш дочул въпроса ми към покойника: „Опитаха се да ме прецакат с уредбата и ги набих. После разказваха, че аз съм изял боя и са ме хвърлили от моста, хаха. Всеки, който ме познава, знае, че това е невъзможно!“

Лято е и аз се просвам върху леглото с хладни чаршафи, докато в стаята се стели италианският речитатив. Блажено отхапвайки от крушата, която взех от купата на масата, си мисля: „Надявам се и на теб да ти е лятно, да ти е блажено и да вкусваш плодовете на разкоша, скъпи“.

Отговорът – колкото и да е плашещо това – идва във вид на потропване по прозореца. Чук-чук. Показвам се и виждам главата на кучето – голямо и черно животно с умен поглед и къса игрива опашка. Джаф.

След малко се оказва, че

това наистина е кучето на покойника.

Откакто него го няма, кучето обикаляло, където си поиска. Рядко идвало насам, днес сякаш в  моя чест нахлуло в двора и зачакало под прозореца. Географски погледнато, в град Т. има доста животни – предимно селскостопански, отглеждани за месо. Някога местните жители преценили, че поради географското си разположение – висока надморска височина, обилна дървесна растителност и изразена хълмистост, – градчето не предоставя условия за насаждения. Ето защо хората започнали да отглеждат животни, а скоро след това се появили и месопреработвателните комбинати. Днес – фабрики за месо.

Това е и причината

печените чушки с пълнеж

от ориз и кайма, които моите домакини приготвиха, да бъдат толкова – ммм! – апетитни. Месото е с доказано качество, а желанието на Е.Р. и съпругата му да се погрижат за моето блаженство по време на гостуването ми личи във всяко малка хапка.

Що се отнася до кучето – онова куче, което моят приятел е галил, с което е играл и което е чуло стъпките на всички влизащи в неговия дом, – това куче ми подава лапа, хвърляйки ми топли погледи. Неро, Годо или Бери – кучето на нашия покоен приятел, познава сърцата на свързаните със стопанина му човеци. И ако можеше да говори, би ни държало цяла нощ –

прихнали от смях, със сълзящи очи и пенливи усмивки.

„Магеснико, предай на твоя човек, че не сме го забравили!“, тихо прошепвам в ухото на кучето и го галя по гърба.

Решаваме да се разходим – редно е да видя града такъв, какъвто е днес. В момента, малко преди който градът е изпратил своя герой в селенията на вечността. Всички онези улици, сгради, учреждения и паметници… – всичко това е било част от неговия свят.

Главната улица е широка и застлана със светла настилка. От двете й страни се кипрят кафенета. Прекалено провинциални кафенета. Със сервитьорки, които – обратно на етикета – носят чашите почти на нивото на гърдите си (вместо на нивото на кръста). Освен това някои от тях седят на столове сред останалите гости на заведението и пушат дълги тънки цигарки. Не са особено лъчезарни, което ме навява – за стопанско-географския протокол – на мисълта, че заплатите не са много примамливи. Но сега не мисля, аз

просто ходя и попивам с очи.

Ето я старата къща-дом на прочутия местен писател. Къщата е с поддържан възрожденски вид и около нея е чисто. Стените са яркобели, а кепенците – прясно боядисани в тъмен цвят. Отпред се издига паметникът на писателя. Паметникът е изящен, запечатал е момент от битието му.

„Какво е написал този автор, приятелю? Сигурно си чел негови творби…“, мислено задавам въпрос на покойния си брат. Мисля, че ако го нарека „брат“, няма да наруша реда на нещата; напротив: ще изразя истинската ни връзка и действителното чувство на принадлежност един към друг.

Брат.

„Този писател е описал историята на нашия род. В книгите си разказва за Крали Марко и неговите наследници – тоест, ние, нашата фамилия“, отговаря ми той. Може би чрез гласа на живия ми спътник Е.Р., а може би просто си спомням този диалог. Но до мен достига жалостив вой – също като интонацията в гласа на приятеля ми, който не успя да пребори рака. Носталгия, плач, милозливост. Ето това беше неговият глас.

И неговият маниер на живот, разбира се. Географски погледнато, тук хората са си такива –

сърцати и просто, но твърдо устроени.

Минаваме покрай пощата и Е.Р. ме хваща под ръка, тихо нареждайки нещо в ухото ми. „Тук работеше той… Беше техник в пощата, представи си!“ Аз виждам прозорците с наскоро монтирана дограма върху голямата, но ниска сграда на пощенския клон. Може ли да ти пратя писмо? Работят ли с адреси от отвъдното? Ще пристигне ли до теб моето горещо пожелание – да има много любов в твоя нов вселенски дом?

А може би най-накрая си отдъхваш от всички нас, които не те разбрахме докрай, докато беше тук… Може би не ти е до игрички, не ти се четат писъмца от приятели, които приживе все ти мрънкаха, когато си наливаше голяма водка в чашата… Ехо, чуваш ли ме? Т. търси Небето! Т. зове Небето! Небе, отговори!

Мълчанието значи… край. Само кучешкият лай се чува, докато опипвам с очи прозорците на десетките кабинети на пощенския клон. И гласът на Е.Р., разбира се: „Добър служител беше…“

После обаче

обръщаме гръб на града

и хващаме стръмната пътека, която води до планинския резерват. Ходим в мълчание, топло е и говоренето би ни изморило. А и няма какво толкова да обсъждаме. Природният парк се предхожда от почти отвесен път, обграден от храсти с човешки ръст и чудни цветове. Почвата е спечена, твърда и суха. „Не е валяло от месец“, казва Е.Р., който върви напред с тояга, на която се набира по стръмното.

Когато доближаваме големия хотел вляво от пътя, спътникът ми казва, че това някога е било почивна станция. Какъв архаизъм!

И един ден нашият общ приятел, тогава около двадесетгодишен, дошъл за нощ с любовницата си. На сутринта обаче тя му скрила бельото. Той я умолявал да му върне боксерките – настоявал, че у дома го чака гладното дете и съпругата, която сигурно вече била тръгнала да го търси… Но любовницата – тази ослепяваща брюнетка – се възползвала от „изчезването“ на бельото, като се нахвърлила

върху голото му тяло за още и още секс.

„Ето още един анекдот, който ми беше спестил“, смея се шумно аз, а Е.Р. – задъхан и потен – ми показва панорамния изглед към града. Едно дълбоко „Ех!“ се изтръгва от дробовете ми.

Ех, най-после поезия!

И в миг върху нас започват да капят едри и топли капки. Дъжд. Благодаря, Небе! Вече знам, че ще напиша роман за покойния ми приятел и неговите безкрайни забавни истории.

Земята зове Небето: Пак ще се срещнем. Пътеките на блаженството бездруго водят към теб.