Преди 15 години прохождах като журналист и така се случи, че попаднах в парламента. Където впрочем са най-върлите „добринки”, както казваше една колежка.

Вероятно това беше следствие от факта, че само „добринки” могат да устоят на змиярника в събранието. За там си трябва имунитет. Всички бяхме млади,нахални, нахъсани и абсолютно убедени в гениалността си, която само за момента си почиваше покрай пленарната зала.

Не всички. Имаше тук-там по някой„елемент” – по-стари журналисти, преживели „Работническо дело”, впили пожълтели и изкривени от възрастта зъби в идеята, че младо избухнала демокрация ще ги избави от комунистическите им кошмари.

Такава беше и колежката Г. Г.Беше вероятно на 55, но от камбанарията на моите 20 и малко това ми се струваше библейска възраст.Г. имаше наистина любопитна история и въобще не се смущаваше да я разказва на всеослушание. Ние, останалите, още не бяхме възпитали в себе си самоиронията и я заменяхме с груб присмех към всеки, който си позволяваше да бъде по-възрастен,по-особен или да мисли по-различно. Затова и историята на Г. се разказваше като виц из младежката гилдия.

Когато бившият съпруг на Г. решил да я замени за по-млада и хубавка девойка, Г. му обещала за отмъщение

да влиза всяка вечер в дома му.

Затова отслабна, сложи си високи токчета и къси поли, боядиса си косата и превърна в цел на живота си да присъства на всяка пресконференция или друга медийна поява, за да може да попадне в окото на камерите, а оттам – и във вечерните новини.

Това наказание наистина е плод на достойно за уважение въображение, но тогава не го оценявахме. Обявихме Г. за луда. И затвърдихме мнението си, когато един ден тя щастливо ни съобщи, че се е сгодила за 24-годишен италиански художник, когото срещнала преди седмица случайно. Ей така, видяла го самотен на масичка пред кафене, заговорила го най-безсрамно, усмихнала му се, показала му къде продават пица. Съвсем малко по-късно тя показваше снимки от сватбата, на които безобразно красивият италианец (по-млад от собствения й син) я носи на ръце, и после заминаха за Виченца, Верона, Венеция или някое друго богоугодно място.

„Старческо слабоумие!”, кудкудякахме ние,

недораслите квачки, във възторг пред този скандал. Всъщност младостта винаги смята, че има право да играе „големия съдник”, без да си дава сметка, че е тесногръда, че толерантността изисква мъдрост, която идва с годините.

На мен лично ми трябваха десетина години, за да дорасна до мисълта, че възрастта не е порок. Вече съм убедена, че бръчките могат да са чаровни, и определено не смятам, че е кощунство 60-годишните жени да правят секс.

Днес, ако срещна някъде Г., ще я разцелувам. Домъчняло ми е за непосредствената й усмивка,с която крачи из живота. Бъди щастлива, мила Г.!

Една от жените, на които днес най-много се възхищавам, е 53-годишната Зоя, която преди година роди две близначета, след като ги зачена ин витро. Когато нейната история стигна до медиите, някакви млади женички по интернетските форуми се нахвърлиха върху й и заклеймиха постъпката й като каприз,

с който лекува кризата на средната възраст

те обаче нямаха никаква представа, че Зоя е прекрасна, невероятно смела и хубава майка, която отказва да приеме, че животът свършва с последната менструация. Впрочем той, животът, никога не е бил ласкав с нея, редно е накрая да компенсира болката, с която я е тъпкал.

Чудно, но колкото повече се увеличава продължителността на живота, толкова по-неприлично е да остаряваш. Поне според западната култура, истерично фокусирана върху anti-aging индустрията. (Азиатците винаги са били по-умни.) Сякаш не сме се запътили всички натам. Сякаш е възможно да останеш вечно млад.

Отношението към остаряващите жени е достойна кауза за новите феминистки.То е в пъти по-лошо, отколкото неравноправието между половете въобще. Опитвам се да науча и дъщеря си на същото. Наскоро по bTV 6-годишни хлапета обясняваха защо остаряваме. „Ами такъв е животът. Жените побеляват, смаляват се и почват да охкат, че ги болят краката”, философстваше един мъничък многознайко.

А 3-годишната ми дъщеря възприе думите му лично и яростно му опонираше: „Моята баба е съвсем малко сгъната (сбръчкана – бел. прев.) и я боли само едното коляно.” Много се надявам, че „сгъванията” на нейната баба и моя майка са най-вече от възторжен смях, че не съм ги причинила аз и че болното й коляно още ще танцува.

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара