„На петдесет години съм. Навлизам във втората половина на живота си, ала се чувствам толкова силна, колкото и на двайсет, тялото ми още ме слуша. „Старуша“, така ми викаше Паула с обич. Днес тази дума ме плаши малко, напомня ми за женище с брадавици и разширени вени. В други култури възрастните жени се обличат в черно, връзват кърпи на главата си, оставят мустаците им да си растат на воля и се оттеглят от светската суетня, за да се отдадат на набожни ритуали, да оплакват близките покойници и да се грижат за внуците си. В Северна Америка обаче жените полагат гротескни усилия, за да изглеждат неизменно здрави и щастливи.

Щом свикна с мъката, ще подхвана задълженията си на баба: ще измислям приказки за внуците си, ще пека бисквити, ще изработвам кукли и ярки костюми и с тях ще напълня сандъка за театрални аксесоари.

Хрумва ми, че на нас, бабите, се пада ролята на вещици пазителки – трябва да бдим над по- младите жени, над децата, над общността, а също – и защо не – над тази малтретирана планета,жертва на толкова насилие. С удоволствие бих яхнала метлата и танцувала с други езически вещици на лунна светлина в гората, призовавайки земните сили и гонейки злите демони; искам да се превърна в мъдра старица, да овладея древни магии и знахарски тайни.“

Не съм сигурна защо точно съм подчертавала тези пасажи, докато четях „Паула“ на Исабел Алиенде. Може би защото цялата болка на майката, пишеща на безмълвната си в този свят дъщеря, проникна много дълбоко в мен. А заедно с нея и някакво жизнеутвърждение и сякаш извлечени от гените на стотици поколения жени мъдрост и разбиране.

Когато се замислих за остаряването, се сетих първо за Исабел Алиенде и за прекрасните баби, населяващи нейните романи. А втората ми мисъл бе, че не е никак страшно да остаряваш, но е много страшно да остарееш тъпа, да – тъпа, да не съумееш да извлечеш бонуса от годините и натрупания жизнен път, наречен мъдрост.

Не съм сигурна

кой е виновен – мъжете, телевизията, епохата, огромната индустрия за красотата

или пък самите ние и движенията за еманципация, но оказва се, за жените има само един-единствен страх, който ги кара да оглупяват – страхът от старостта. А той е гарниран с цяла плеяда други: че можем да бъдем изоставени, че вече не сме харесвани, че никой няма да се влюби повече в нас, че дори децата ни ще престанат да ни смятат за „най-красивата мама“, че не сме толкова конкурентни и с времето държим все по-малко козове в ръцете си във всяка една област от живота си и т. н. Дружно и гръмогласно се възмущаваме защо на мъжете среброто в косите и бръчките около очите им придават още по-голяма привлекателност на 40, 50, даже и на 60, а при нас всяка линийка на лицето и килограм на дупето са повод за депресия по пътя към старостта. Страдание, което вгорчава самия път, отнема ни възможната радост от живота, преди още да сме остарели наистина…

И ако на 25 казваме, че няма нищо лошо в любовта на женения 45-годишен с 20-годишната девойка („за любовта няма прегради!“), то

на 40 вече сме готови да разкъсаме с обидни думи всяка 20-годишна,

дръзнала да погледне към посребрените слепоочия на „нашия“, този на приятелката или въобще на „собствеността“ на всяка омъжена жена. И някак си пътьом не си даваме сметка дали пък самите ние в опита си да отхвърлим мисълта за остаряването, в страха си от него и съпътстващите „екстри“ сами не отблъскваме тези съпрузи и не ги тласкаме в обятията на все още непопаднали в този капан посестрими.

Тези дни в спортния салон видях една известна бизнес дама. Виждала съм я на снимки из медиите – успешна, стройна, изписана, винаги безупречна в своите 40 плюс. Истината лице в лице отблизо обаче ме порази. Това лице нямаше израз. То бе толкова повдигнато, опънато, подплатено и инжектирано, че нямаше начин да се озари от усмивка, а очите да се притворят сред гънчици от искрен смях.

А дали е по-щастлива без линии около очите и устните?

Науката не е много наясно още защо при възрастните хора се появяват деменциите, болестите на Алцхаймер и Паркинсон. Научното обяснение е, че един протеин се поврежда и уврежда части от мозъка, карайки ни прогресивно да започнем да забравяме – най- вече настоящето си. Статистически учените са установили, че жените страдат повече от Алцхаймер. Аз за себе си имам обяснение, макар и неподкрепено от никакви научни данни – както всички болести, които сами си причиняваме (без да го осъзнаваме), така и деменциите са наше дело – в търсене на забрава, заради неприемане- то на реалността и старостта в частност. А профилактиката им е „фитнес за мозъка“ – четене, активно отношение към живота и, разбира се, удоволствието да живееш.

Да, истинската мъдрост е да се научиш да изпитваш удоволствие от живота.

На всяка възраст, по всяко време. Искам да съм баба като Исабел Алиенде (и без литературната й слава, не смея да мечтая за такава), но с нейната любов към живота и света и почти космическа мъдрост, която извира от всеки ред на книгите й. Заедно с всичките бръчки и килограми, които генетиката ми е отредила да нося.

И да, ще измислям приказки, ще пека с удоволствие сладки на внуците си, ще шия дрехи за куклите, макар и да го правя рядко за децата си. Но за всяко нещо си има време под слънцето.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара