Обожавам пищните жени с всичките им несъвършенства, които ти оставят усещането, че ваеш образа им, а не досадата, криеща се в консумирането на готови картини. С бялата кожа, на която по-ясно личи целулитът, с пресиления грим, който често цели да отмести вниманието от деколтето към лицето, с дрехите, готови да се разкъсат от всеки по-настоятелен поглед или всяко по-рязко движение.

И това е така, откакто харесвам жени, сиреч откакто имам някакви спомени. Още невръстен се заглеждах след завойчестите какички по улиците и тайно си представях как ме гушкат. Всъщност все още го правя, което значи, че или не съм бил лошо дете, или пък не съм спирал да бъда. Когато бях в първи клас обаче, за завършването класната написа на дъската с цветни тебешири „Аз вече съм грамотен“. Всички си бяхме облекли официалните дрешки, снимахме се, после занесохме снимките у дома, моето семейство се събра да цъка „как наш‘то е най-хубавото”. Помня, че ме попитаха дали си харесвам някое момиченце, аз посочих Катето, което си беше топчесто, защото в първи клас все още не си пищен, и помня как реагира любимата ми леля. Остро и укорително а-ла

„каква е тази кака Здравка, гледай какви хубави момичета има“

Това беше първият сблъсък на личностните ми предпочитания с общественото мнение. Тежко го приех, засрамих се, отвърнах нещо от сорта на „е, да, да, тя просто седи до мен, иначе и Ивето е най-хубава“. Ивето беше слабичка и с плитки, същинска Лолита, което спаси положението, семейното веселие продължи и вкусът ми към нежните създания повече не беше дискутиран. Да, но мен остана да ме гложди. Имаше нещо нередно в избора ми и аз го осъзнавах. По това време, което не е спирало да бъде, да призная, че харесвам момичета, непокриващи наложените норми за красота, беше не по-малко страшно от това да заявя открито, че не харесвам момичета. Въпросните идеали се налагаха от мъже без въображение, придобили досадно бързо големи суми, и жени без визия за живота, които отчаяно желаеха да се харесат на въпросните австралопитеци.
Чалга тайм, а аз, вече тийнейджър, гърчав, умерено пъпчив, с дълга коса и подскачащи хормони, си

исках завоите на телата все по-настойчиво.

Е, да, ама срам. Е, срам, ама „то кое си требе, си сака“. И си направих регистрации в най-различни сайтове за запознанства, защото чичо Цукърбърг още не беше улеснил живота на нас, мераклиите, и почна едно яко писане на клишета, ходене по разходки и по кафенета с надеждата хем да пипна малко плът, хем ако може никой да не ме види. Трябва да съм изглеждал нелепо. Не заради несъразмерното си тяло и разбираемите желания, а заради неловкостта. Плащах си данъка „обществено мнение“ до последната стотинка, защото ми беше насадена една изначална несигурност в избора ми. И не че не пробвах да харесвам, каквото се очакваше от мен, но изпитвах неимоверни затруднения.
После си хванах първото гадже, осъзнах, че обществото не е устроено така, че съставните му части да се чувстват щастливи, спря ли да ми пука, не знам, но тогава свалих товара на очакванията и си позволих да бъда.

Е, наслушах се през годините на „батеее, тая ако те побара на гола пружина, ще изкара фиде“, „ехааа, само я събличаш, слагаш я да легне, пляскаш я по петите и яхаш вълната“ и „хубавото е, че с теб никога няма да се скараме за жена“, но пък винаги се прокрадваше и жизнеутвърждаващата теза за

големия майстор и големия тезгях.

И така си живея и днес, честващ пищността на живота, и никак не бих ви занимавал с фетишите си, ако не беше онова време в годината, в което всичкото народ се юрва да води едни дълги дебати „за” или „против” гей парада в София, трябва ли да се позволява на хомосексуалните двойки да осиновяват деца и да се женят, това ли е начинът да изразяваш сексуалността си и прочие. Пиша този текст, когато страстите вече са стихнали и обществото по инерция продължава да осъжда инакомислещите или в най-добрия случай да си затваря очите пред тяхното съществуване. Няколко неща научих през дългите години, прекарани по света, и искам да ги споделя с вас, преди да хукна отново по улиците в търсене на завойчеста какичка, която да ме гушне. Сексуалните ни предпочитания не ни дефинират като личности; няма такива понятия като „нормално” и ”различно” и всеки е свободен да обича и има правото да бъде дотолкова щастлив, доколкото щастието му не е за сметка на чуждото нещастие.
Затова не съдете всичко, което не разбирате. Хора сме.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара