Рашел Леви пише и публикува в младежкия печат в началото на 80-те години на миналия век. След като се омъжва за поета дисидент Божидар Славов, не е допускана до обществена и професионална дейност преди 1989 година. През 2012 година издава своята стихосбирка „Граничност”, своеобразна равносметка за преживяното от нея и съпруга й в годините на обществена изолация. След т ова издава още две поетични книги: „Небето е последният залог” и „След Вавилон”. Вижте душата на Рашел в стихове!
РАЗДЯЛА
Една планета време ни дели.
И безнадеждно е като начало.
Да свири кос по другите земи
На наште да е тихо – бяло, бяло…
Какви земи – неовладени дни
сред зимите на нашто недоволство?
Изгризани въжета, хвърчила и
тонове възторг, тъги, упорство.
Живот – непозволена свобода,
сълза във мрака на квартално кино.
Очаквания, ропот, суета
и тишина в случайното казино…
Една планета време ни дели
от подредената градина
до онзи кът в незнайните земи,
за който младостта – напук – замина…
ПРИТЕЖАНИЕ
Не думите – а само тишината,
която ги обгръща, ще запомниш…
След Вавилон и думите са кратки,
по-кратки от изгубена възможност,
единственото сигурно – езикът,
не слиза от небесната си стълба,
докато не погали тих нещата,
които утре с обич ще събужда,
и всеки миг е сътворен от песен,
от сън и от въздишка е изплетен,
но нищо в този свят не притежаваш
без щедростта на онзи порив сетен,
изгубван и забравян, и откриван
на връщане в небесната градина,
където любовта остава зрима, –
не иска, не осъжда и не взима…
ПЛОЩАДЪТ
Тук преминават само ветрове.
Площадите запомнят всяка есен.
Какво е паметта? Едно небе,
над скитащата гарванова песен.
На толкова трибуни пепелта
ще я отвее вятъра край кея.
И кораби ще тръгнат И сама
ще скита съвършената идея.
Дано да я намери някой фавн,
нали затуй отвързва всички сънища?
Далеч, под най-дълбокото небе,
в най-крехката тръстика зреят пътища.
Трибуната я няма – след дъжда
е ехо от случайни минувачи…
Целуват се момиче и момче
и предвещават своето безсмъртие.
И никой не разбира за това…
През всичките кънтящи илиади,
през страшните кориди
в този град, издигнат в чест
на светлите величия,
минават тайно тихи нощни музи
и никой не разбира за това…
Под блясъка на толкова триумфи,
далече от очите на деня,
където кацат нощни пеперуди
и чакат хладните покои на съня,
тъкат в нощта му тихите Арахни
и никой не разбира за това…
Във вихъра на толкова победи,
изпод развети знамена,
изчезва безнадеждната му сянка –
завинаги
в Тъгата на жена…
И никой не разбира за това…
САМОТА
Сиви сенки под сухи асми
и на паяка – вечни – следите.
Не прилича на ден, не е нощ –
не приспиват – горчат самотите.
Не е болка – да пиеш до дъно
от водата на извор потаен…
Не е страх – да напяват и баят
сам–сами тихи, мъдри лечители.
Не минава – защото е орис
и по-тежка от нея не зная,
но е път към онези резбари,
дето в дървено слънце я ваят.
ЛЮБОВ
Тази мисъл, която хитрува,
ще прилича на малка жена.
Ще унива за миг, но ще води
примамливата стара игра…
Ще присвива очи, ще въздиша.
Ще поръчва и дъжд, и тъга.
Ще капризничи в нощ като тази,
шита дълго от сняг и луна…
Мисълта тъй отдавна оглежда
своя блясък, но вижда едно:
във сърцето на вечен театър
скърца старо и зло колело.
Неродена е птицата Феникс,
укротяваща слепия зов …
Тя изгаря в самотната мисъл…
Търси вечност, а вае любов.
0 Коментара