Кеворк Кеворкян: Искам да ви дам да прочетете нещо…
Лили Иванова: Съгласна съм…
К. К.: Прочетете първите четири стиха…
Л. И.: На глас ли?
К. К.: Да, разбира се.
Л. И.: Кой ли ще отмине равнодушно
песента ти, чудния ти глас.
Славеят ще се сведе послушно
теб да слуша с часове в захлас!
К. К.: Това е стихотворението, което ви е посветил един от нашите зрители, поет-аматьор вероятно. Ето още едно. Подарявам ви ги.
Л. И.: Благодаря.
К. К.: Вие може би не се отнасяте много сериозно кьм подобни неща, не знам…
Л. И.: Не, събирам си ги.
К. К.: Предлагам да минем към въпросите на зрителите. Филка Маркова от София: „Има ли концерт, след който да сте плакали“?
Л. И.: Не си спомням.
К. К.: Сега, между другото, искам да ви покажа една снимка, на която сте с две непознати възрастни жени… Какви са тия жени, помните ли ги, знаете ли им имената?
Л. И.: Спомням си ги. Това беше скоро. Исках да направя няколко снимки на Роженския манастир и минахме през селото. И там няколко баби поискаха да се снимат с мен и аз не можах да откажа.
К. К.: И какво си говорихте с тези баби? За естрада те положително не биха могли да говорят?
Л. И.: Ами какво трябва да си говорим, достатъчно е, че аз чувствувам тяхната обич.
К. К.: По какъв начин я изразяват? Как се обръщат към вас, какво ви казват — „Другарко Иванова“ или…
Л. И.: Всички ме наричат Лили.
К. К : Лили?
Л.И. Или „Наш’то Лили“…
К. К.: Въпрос на Мария Генова от София: „Ако се наложи отново да се върнете към медицината, ще можете ли да постигнете това, което постигнахте в естрадата? Впрочем какви са отношенията ви с медицината от ония години в Кубрат, когато бяхте медицинска сестра?“
Л. И. Аз не се сещам за медицината от доста време, може би от двайсет години.
К. К.: А как присъствува в спомените ви Кубрат?
Л. И.: Мога да кажа нещо, което е свързано с детските ми спомени и години. В Кубрат има един часовник, който аз, не зная защо, много обичах и много харесвах. И когато сега ми спомнят нещо за Кубрат, винаги пред мен изпъква този часовник.
К. К.: В ония времена сама ли разбрахте, че имате глас? Как стана това?
Л. И.: Това стана във Варна, когато учех в Медицинския техникум. Имах няколко приятелки, които много повече от мен се интересуваха от музика и постоянно слушаха радио. Веднъж една от тях ми каза, че чула по радиото някаква много хубава песен. Но аз така и не можах да я чуя два-три дни. И когато я чух, опитах се да я изпея…
К. К.: За коя песен става дума?
Л. И.: „Цял Париж бленува за любов“. И с тази песен всъщност разбрах, че имам глас.
К. К.: И кога усетихте, че успехът е вече близо?
Л. И.: Това беше през 1964 година в зала „Универсиада“. Аз трябваше да пея в комбинация с Джеймс Сверт и нейния оркестър „Северните тигри“, които имаха невероятен успех в България. И наистина залата беше препълнена и всички бяха дошли за Джеймс Сверт и за „тигрите“. Дори когато аз излизах да пея, някой ми подхвърли: „Малката, по-бързо свършвай, защото сме дошли за „тигрите“. Но след това нещата се обърнаха в моя полза. Стана така, че когато публиката си излизаше, говореше за мен, а не за шведката.
К. К.: Как се отнасяте към колегите си от естрадата, имате ли чувство на някакво превъзходство над тях?
Л. И.: Нямам такова чувство, но усещам, че те не ме обичат. Не знам защо.
К. К.: С какво си обяснявате това?
Л. И.: Мисля, че е нормално все пак. Въпреки че аз с удоволствие бих помогнала на всеки, както и съм помагала на доста хора.
К. К.: Да не би тази неприязън да се дължи на обстоятелството, че сте много амбициозна, в хубавия смисъл на думата? Хората трудно понасят амбициозни личности около себе си!…
Л. И.: Много слабо е да кажа, че съм амбициозна. Аз съм ужасно амбициозна.
К. К.: Вие сте ми казвали, че трябва да побеждавате непрекъснато…
Л. И.: И винаги побеждавам!
К. К.: Кой ви го е внушил това?
Л. И.: Защо трябва някой да ми го внушава?
К. К.: Но кога стигнахте до това убеждение? Може би постепенно се натрупват тия неща?
Л. И.: Не знам. Още от Кубрат обаче дойдох с амбицията да се наложа и да стана най-добрата.
К. К.: Някои хора твърдят, че вие сте жертва на стремежа си да популяризирате на всяка цена българската песен. Вярно ли е това?
Л. И.: Да, това е така. Мога да ви кажа, че навсякъде към печелила наградите си само с български естрадни песни.
К. К.: Какво правите вечер, за какво мислите, ако нямате концерт?
Л. И.: Обикновено уча песните си вечер, и то между единайсет и три часа през нощта. Това е времето, в което подготвям новите си песни.
К. К.: Какво представлява всъщност личният ви живот? Имам усещането, че не е много лек?
Л. И.: Личният ми живот е малко скучен, дори доста скучен. Винаги се намирам между четири стени, в хотела или в къщи. Но непрекъснато се стремя да правя нещо.
К. К.: Кое ви е обиждало най-много в артистичния ви живот?
Л. И.: Може би това, че хората от Концертна дирекция, от които съм зависима, не обръщат достатъчно внимание на някои неща по време на нашите турнета, аз говоря и от името на своите колеги. Това обижда донякъде.
К. К.: Наистина странно. Преди двайсетина дена вие изнесохте в Бургас за девет дни осемнайсет концерта. Това е нещо изключително. Ние можем да си мислим каквото искаме за естрадата, за Лили Иванова, но вие имате издадени десет милиона грамофонни плочи при осем милиона население — във всяка българска къща има по една ваша плоча. Защо тогава все пак съществува такова пренебрежение към онова, което правите?
Л. И.: Не мога да ви кажа. Забелязала съм подобно отношение и у някои журналисти — те пишат доста пестеливо за естрадата, или ако пишат — винаги критикуват. Има някакво несериозно отношение към естрадната музика, към естрадната песен. Не мога да си обясня това… Има даже някаква война…
К. К.: Тайна война?
Л. И.: Тайна война между класическата музика и естрадата, нещо, в което аз не виждам логика. Защото всяка музика намира своето място.
К. К.: Въпрос на Юлия Радева: „Как виждате своето бъдеще? Знаем вече как сте започнали, но как мислите да приключите кариерата си?“
Л. И.: Не съм мислила по този въпрос, още не ми се вярва, че ще настъпи ден, в който няма да мога да пея. Аз трябва да бъда винаги на сцената!
К. К.: Това не е съвсем възможно, все пак има един предел на възможностите.
Л. И.: Знам, че една бабичка не може да излиза на сцената и да пее. Но не искам да мисля за тези неща…
К. К.: Всички говорим за Лили Иванова, всички се вглеждаме във вас, в личния ви живот, в частните ви отношения, коментираме ги, одумваме ги. А вие как ни виждате? Как виждате един обикновен човек, какво представлява той за вас?
Л. И.: За мен представата за обикновения човек е да бъде честен към себе си и към обществото, да се справя с всички трудности, да не хленчи!
К. К.: Има ли нещо, което да ви накара да хленчите?
Л. И.: Мен специално — не. Понякога съм се отчайвала, разбира се, но при мен отчаянието идва за много кратко време. Обикновено за един, два дни, на третия ден вече съм решила какво трябва да направя, за да изляза от положението.
К. К.: Какво си казвате в такива случаи?
Л. И.: Трябва пак да победя!
0 Коментара