„Книга за миговете, за всичко, което може да се случи между две съседни секунди. За чувствата, които приглушават нюансите си заедно със слънчевата светлина, пълзяща по стената в топъл следобед. За ярките, макар и понякога неосъзнати прозрения. За острите безпричинни чувства, след които всичко се променя, макар че нищо не се е случило“. Така описва книгата с разкази на Иванка Могилска редакторът на „Тая земя, оная земя“ Мария Донева.

Иванка вече има две поетични книги – „ДНК“ и „Иначе казано“ и два романа – „Места за загубване“ и „Внезапни улици“. „Тая земя, оная земя“ е първият й сборник с разкази, вдъхновени от желанието на човека да пътува по света и от способността му да пътешества мислено из съществуващи и несъществуащи места, докато се занимава с обичайните си ежедневни дейности. Това са два начина на странстване, които правят живота по-богат, по-смислен и ни помагат да се справим със самотата, неудовлетвореността, страховете и тъгите си.

Формулата на разказите е: обикновени герои в обикновени обстоятелства посрещат най-яркия миг от живота си без предупреждение, а после дълго гледат след него. Разкази на ръба между ежедневното и магичното, топли, туптящи, живи, с въздействие, което бавно отшумява в читателя.

Художник на сборника е Кирил Златков.

Премиерата на книгата е на 11 май в 18,30 ч. в галерия „Кредо Бонум“.

Анна Сергеевна

(разказ из сборника на Иванка Могилска „Тая земя, оная земя“)

Когато мъжът на Анна Сергеевна – Владимир – й изневери, тя го прие нормално. Първо се вцепени, после се разсмя, после започна да го обижда. След това сълзите размазаха грима й, хвърли по него купчината бележки с неплатени сметки за месеца, солницата и салфетника, най-накрая седна на кухненския под, облегнала гръб на шкафа и се разплака истински.

Самият Владимир през цялото време стоеше с увиснали покрай тялото ръце, мигаше, опитваше се да я прекъсне, да обясни, снишаваше се или се накланяше, за да не го удари някой летящ предмет и чакаше жена му да утихне. Понеже това не се случи в следващите десет минути, а той бързаше за работа, се престраши. Приближи се към нея, клекна и се опита да я прегърне. Тя уж му се остави, даже спря да плаче, но миг след това го обсипа с удари и захлипа отново. Владимир понесе ударите, без да се дърпа. Само я стисна толкова силно в прегръдките си, че Анна Сергеевна си спомни как, когато правеше това преди, тя му викаше през смях „Ще счупиш жената!“. Затова преглътна малко сълзи, сополи и разтекла се спирала и проплака: „Счупи жената.“ После той наистина трябваше да тръгне за работа и оставиха обясненията за вечерта.

Вечерта, и през следващите дни, Анна Сергеевна продължи да приема нещата все така нормално. Само дето вече не носеше грим. Мъжът й неколкократно се опита да й обясни, че е станало недоразумение, че я обича, че съжалява и не иска да я напуска. Тя уж го чуваше, успокояваше се, но щом той тръгнеше за работа, започваше да й се привижда Владимир, обгърнат от женски ръце. Струваше й се, че го зърва по телевизията, докато гледа някакъв репортаж, как ходи с накипрена кокона по улицата зад репортера. Гасеше телевизора, излизаше навън и обикаляше града, за да намери покой и да се опита да помисли. Но всъщност бродеше, за да ги срещне – него и нея, тази жена, с която той се кълнеше, че е бил само веднъж и не иска, и няма да бъде никога повече. Явно не го познаваше тя своя Владимир, от когото силно се впечатляваше в началото, но с когото малко по малко беше свикнала после. Любовта й беше станала такава – адаптирана. Сега обаче, в дните след изневярата, й се струваше, че никога не е спирала да го обича и че чувството й се е засилвало с всеки изминат ден, само дето той не е успял да оцени тази мощ на любовта. Или още по-лошо, усетил я е и се е уплашил.

Разказа историята на всичките си приятелки. Получи съчувствие, успокоение и внимателно отношение, които я накараха да се почувства добре. Получи и няколко уж трезви съвета, които отхвърли веднага като неприемливи. Най-странното е, че някои от тях идваха от приятелки, които бяха преживели изневяра или се бяха разделили със съпрузите си по тази причина. Но Анна Сергеевна нямаше време и сили да разсъждава върху това несъответствие.

Дните минаваха. Тя отслабна, придоби просветлен и измъчен вид. С мъжа й водеха все едни и същи разговори. И двамата бяха изтощени, отчаяни. Не виждаха никакъв изход. След две седмици Владимир спря да й повтаря обясненията и клетвите си. Снишаваше се автоматично, за да избегне летящите предмети и вече не я стискаше в прегръдките си. Всичко това Анна Сергеевна прие като доказателство, че любовта му си е отишла и те нямат бъдеще заедно. От време на време все пак му подхвърляше заядливи реплики, колкото да го вбеси, да го накара да си изпусне нервите, да я обсипе с обиди и обвинения, и после да се защура гневен, омерзен и нещастен из къщата. Той си знаеше, че е виновен, но почваше да се пита чак толкова виновен ли беше. И ако е така, не е ли по-добре да поеме мъжки последствията от грешката си и да си тръгне.

Може би щеше да го направи, ако не се чувстваше отговорен за Анна Сергеевна, която от ден на ден ставаше все по-слаба, чувстваше се все по-нещастна, влюбена и неразбрана. И дори не беше Сергеевна, а просто Анна, но от деня, в който разбра за неговото предателство, мислено се наричаше така, защото й харесваше да се чувства като героиня от руски роман.

Последното Владимир не го и подозираше. Затова сутрин отиваше на работа, а вечер се прибираше при нея, със страх, очакване и решимост да не й позволява да го вбеси, която се изпаряваше още след третата-четвъртата й реплика.

Времето минаваше. Те двамата свикнаха с новия си живот. Всичко беше нормално.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара