– Васил Панайотов, вземаш ли Вяра Вранска за своя законна съпруга, да я обичаш и почиташ, в добро и лошо, в богатство и бедност, в здраве и болест, докато смъртта ви раздели?
– Да!
Всичко започна с лъжа. Едносрична. Моноремична. Положителна. Поучителна. Лъжа не от злонамереност, пресметливост или притворство, не от лицемерие или угодничество, не от обредно объркване, неразбиране на въпроса или от страх и смирение пред двата жълти пръстена на подноса. Лъжа невинна, неосъзната. Репетирана. Режисирана. Произнесена с патос, с оптимизъм, с наивитет, с трепет и с тревога. Лъжа, дължаща се на вербалната сватбена инерция и световната брачна традиция. Лъжата „Да!“.
Не че преди не се лъжехме. Кога като призвание, в моменти на неуверена, но обнадеждена предопределеност – „Събра ни съдбата (а не случайността!?!) и вече дори тя не може да ни раздели!“, кога като признание, в резултат на кръстосан любовен разпит – „Някога изневерявал ли си ми? Никога!“, но привидността тогава не ни задължаваше така, както после ни задължи законът, Бога и двайсетте апостоли от двата рода, дошли да документират съюза.
You told me you’d hold me
Until you died, till you died,
But you’re still alive…
Пя пророчески Аланис на партито, а в гласа й аз долавях едновременно болка, изумление и обвинение. И в рими маскирано желание, тоя нейният неверник верно да вземе да се сплуе и да умре. Кофти й беше и я болеше. Изумена звучеше и не можеше да повярва, че той, Той!, завинаги нейният, сега не е вече неин, сега е на оная другата. Оная, курвата…
А той, човекът, всеки човек, не е ничий, той си е само свой
А тя, Аланис, бившата вече ничия, вместо да разсъди, се сърди. Не вземе да помисли за природата на човешките чувства, които идват незнайно как и си отиват неясно кога, да помисли за несъвършенствата на хората и непостоянствата на желанията им, да мисли за човека с човещина, за бившия ничий мъж с милосърдие, а за настоящата ничия жена с жал, па мъдро да рече:
хора сме все пак ние, хора, демек,
дестилиран дивак е всеки човек,
звяр, който от сън се събужда
и нищо човешко не му е нужно,
и няма закон, где има нагон,
и няма значение ни едно задължение,
щом мъж към жена е усетил вълнение,
и като цяло, майка му стара,
невър да нямаш вяра на звяра…
Да си каже така Аланис, па да вземе да му прости на тоя нейния, дето според нея е на оная, а според него той си е само свой, да му поблагодари даже за приятното временно прекарване, а защо не и да му пожелае да прекарва приятно и с други временно занапред. Не! Вместо това, Аланис му вменява вина. Образува му скрупули. С назидателен тон, с метафорични препратки към религиозни символи и с мрънкане за мъжки морал. Ето как:
And I’m here to remind you
Of the mess you left when you went away
It’s not fair to deny me
Of the cross I bear that you gave to me
You, you, you oughta know!!!
А той го знае добре това. Но що да стори, щом знае и друго:
Егоизъм се представя за обичане и един човек настоява за вярност от друг човек. Щом толко обичаш някого, остави го да прави каквото иска. Не искай глупави обещания, не настоявай от него да прави каквото поискаш ти, не го принуждавай да лъже, че завинаги ще е с теб, само с теб, и няма да ходи другаде. Ако той те обича, дори да отиде, той ще се върне. Ако не се върне, значи не е обичал достатъчно. Поне не тебе. Може би друга. Може би курва. Все едно. Персоналността не трябва да ти е важна, щом ти го обичаш него. Щом той я обича нея. Трябва да ти е важно само той да бъде щастлив.
Истинската любов не иска нищо в замяна
Нима Христос е измолвал клетви за вярност от зрителите, когато е носил по склона своя свят кръст? Не е. Ми щом като Христос не е, защо Аланис да е? А и не е само Аланис. Това Сара, Мара, Лара, Зара и лично от мене – Вяра. Всички жени на света. Всички мъже също.
Само аз не държа на разни празни обещания. Аз и Исус. С което съвсем не търся тъждественост, макар добре да стоим двамата заедно в предното изречение.
Просто познавам посредствеността, която постигна Бог, когато направи човек, уж по свой образ и подобие. Не подобие постигна Той, а потопие. Поради грешка в направата, човекът се отдаде на греха и забавата. На разруха, разврат, секс, лъжи и на видео се отдаде. На простащина, проституция и промискуитет. Опита да се поправи Той, но Ной също не беше цвете. Човек беше. Дивак, демек. И сред тишината на водата, даде начало на нова вълна диващина, невиждана дотогава и досега. Но не е виновен Ной, че е такава природата му. Както не е виновно кучето, че е приело да се преструва, че не е вълк, както не е виновна акулата, че сърфистите се обличат като тюлени. Такава е природата им, а природата им я е програмирал пак Той. И никой смъртен не може да се противопостави на посредственото в творението Му, макар да са правени много опити.
Мракобесието на средните векове. Църквата като център на духа. Християнството като цената на тялото. Който не ги приема или не ги разбира – на му секира! Християнски ценности, църковна нравственост, библейски морал, Божи заповеди, религиозно възпитание, въздържание, пости, примирение, тримирене…
Нищо измислено от хората не може да надмогне човешкото в човека
Може да постигне престорена привидност на повърхността, по кората, и толкова. Под кората е основата, ядката, същността. А същността е същата като тази на кучето и акулата. Точно както и най-моралният мъж, и най-дресираният пес ще зареже дресьора си, щом му замирише на задница. Дори преди това да е изпълнявал команди или да е учил библията наизуст. Дори неотклонно да е следвал и пътя, и истината, и живота, пътят в живота винаги води до смъртта и нейде към нея истината се осъзнава като инстинкт. Инстинкт за размножаване, за продължаване на вече привършващото или в най-баналния и най-масов случай – инстинкт да се смееш и забавляваш, преди да почнеш да старееш и да забравяш.
Голям праз, че в безсмъртната си младост съм обещал на някоя тя да ми бъде единствена, до живот. Осъзнаването на собствената ми преходност притежава силата да наруша всички клетви към нея. Осъзнаването на собствената ми преходност притежава желанието да дам всякакви клетви на друга. Какво е даването на една клетва, пред създаването на една клетка. Клетка, която е част от моя клетка. Тази на още нероденото ми дете. Защото и плебеите, и плейбоите следват кодирания в гените им инстинкт за продължаване на рода. Мнозина мислят, че чукат само заради удоволствието, но удоволствието е просто морковът, бонусът, който Той ни е дал, за да съхраним и размножим творението Му. Без наградата от удоволствието никой не би се подлагал на тежък полов труд и смешни резки движения. Няма да се чукаме и ще изпукаме.
Пет минути вече крача в кал из невярата, само за да стигна до следния извод:
Сексът е смисълът на живота!
Не моя или твоя живот, а на живота въобще. Слагайки рамка на секса, слагаме рамка на живота. Моногамия е обратно на живот. На Него не му пука за тебе и твоята вярна на мен вагина. На Него не му пука за мене и моите клети клетви към теб. Той иска само да забравим смешните си догми и правила, за да бъдем такива, каквито като свои ни е създал. Естественици. Негови наместници на земята, които се размножават и си отглеждат децата, като по този начин Му разпространяват делата. Вярно, несъвършени дела – човеци, но все пак Негови, мейд ин хевън, и като такива – най-доброто, на което Сътворението е способно. И кои са Аланис, Лара и Вяра, че от един нищо и никакъв дребнособственически егоизъм и дребнобуржоазен морал да дръзват да пъхат пръст с халка в спиците на Сътворението, в колелото на живота?
– Причина за развода? – Попита съдията.
– Бог! – Отвърнах аз. – Несходство в желанията на жена ми и Неговите.
Жена ми спечели делото, а аз – свободата да се заема с Неговото. Сега вече не се крия. Не лъжа, не обещавам, не мажа и не изневерявам. Макар че аз не изневерявах и преди. Изневяра значи да предадеш нечие доверие, нечия вяра в теб. Някой ти е имал вяра, а ти си го предал и той вече ти няма вяра. Но сексът не е предателство. Сексът е обратното на предателство, сексът е любов и приятелство. Не предаваш приятеля си с това, че имаш и други приятели. Предаваш го тогава, когато престанеш да го чувстваш като приятел, но продължаваш да го убеждаваш, че е такъв. Аз не предадох моята Вяра. Но на мен тя вече ми няма вяра. А аз вече нямам Вяра. Сега ходя сам. И дълго ще ходя сам. Знам. Винаги мога да ходя с приятели, но когато го правя, се сещам за нея. За нашите разходки. Как тръгнахме. Колко ходихме. И докъде стигнахме. И престава да ми се ходи вече. Просто помня къде свършват всички пътища. И как. И че за да сподели пътя си с някого, дори на звяра му трябва Вяра. А аз я нямам.
0 Коментара