Погледнах я пак. В тази жена нямаше нищо мръсно. Нямаше петънце, нямаше драскотина, нямаше прашинка пърхот. Даже самото ѝ присъствие имаше този досаден ефект да кара всеки наоколо да се чувства мръсен в сравнение с нея. Безукорно бялата  ѝ памучна шемизета бе прясно изгладена и закопчана догоре. Думите ѝ се материализираха в пространството старателно почистени от всичко, което би могло да прозвучи дори леко неприлично.

Да, наистина, изглеждаше нежна и някак мила. Особено профилът ѝ, който бе така полирано изящен, че човек би помислил, че е правен с фотошоп. Но ѝ липсваше живец и тръпка. Около нея лъхаше някакъв безполов, фригиден хлад. Бе като една от онези сливи, забравени в хладилника –

„много сладка, но много студена“.

Това, което най-много ме дразнеше обаче, бе чувството ѝ за недостъпност. Аз може да съм прочел много дебели книги и да съм изписал много умни думи, но в края на краищата, и особено към полунощ, съм едно най-обикновено копеле с най-обикновени нужди. И изобщо не си падам по целомъдрени мацки, които ме обстрелват с интелектуални цитати и отегчени погледи. Единственото, което искам, е да ме искат. Хитрите женски игрички на „Хвани ме, ако можеш“ ме уморяват до смърт. И по-скоро ще си хлопна отгоре капака на ковчега, отколкото да слушам поредната трогателна история за префинените чувства, съкрушеното сърце и

разпнатата душа на някоя пишман поетеса.

Накратко, както казват братята англичани, тази порцеланова кукла не беше моята чаша чай. А точно тази шибана вечер имах нужда от истинско питие – нещо люто и горещо, нещо, което да те подпали отвътре и да те накара да кашляш, да псуваш и да бършеш сълзи.

Но това бе положението. В приглушената светлина бяхме останали само двамата. Седяхме един срещу друг, галехме чашите си и правехме обичайните словесни пируети на всеки безнадежден флирт – двама странници в нощта, които, за разлика от онази песен на Синатра, така и

няма да познаят любовта преди да зазори.

Работата обаче бе, че най-горното копче на блузата ѝ сега бе разкопчано. И докато тя чуруликаше някакви безсмислени обяснения за професионалния си статус, аз не можех да откъсна поглед от трапчинката в основата на шията ѝ. Тя блестеше като седеф на мидена черупка, а на дъното ѝ просветваше една единствена перлена капчица пот. Малката топчица влага се търкаляше напред назад, за момент се изгубваше от погледа ми, а после милостиво се връщаше обратно.

Замислих се какво ли би било да поема нежно с върха на езика си това бляскаво мънисто и после бавно да усетя вкуса му. Дали ще има онази деликатна солена жилка, напомняща

ръбчето на чаша маргарита?

Или може би носеше мускусната, лепкава сладост на глътка Курвоазие? А защо не лекотата на балонче, плуващо в купа с шампанско?

Поиграх си с наслада с тези енотечни мисли. След това ги преглътнах с неохота и се заех с един бърз медицински преглед. Бяхме толкова близо един до друг, че можех буквално да видя как под тънката кожа в дъното на тази трапчинка трепти пулсът ѝ. Той подскачаше, вибрираше и просто ме умоляваше  да проверя с устни синкопирания му ритъм. А после? Ако опипам внимателно със зъби ключицата ѝ, дали сърцето ѝ ще замре за миг? Или ако прокарам език  в средата на шията, точно около гърлото ѝ, дали то би ме възнаградило с онзи

дълбок, бълбукащ смях,

който няма нищо общо с всичките засмени, инфантилни емотикончета, които се изливат в интернет?

Харесвам тази пърхаща радост, която женaта разпилява около себе си, когато се готви да скочи на мъжа. Смехът ѝ е онзи предупредителен изстрел, че върху него ще се стовари вълна от сексапил и сласт, която ще свлече дрехите и отнесе грижите му, ще отмие всяка мисъл и всяко чувство, и ще го остави гол, беззащитен и отмалял от желание.

Усетих, че всичко в мен се надига и набъбва. Бях се надървил така, че и котка не би могла да ме одраска. Някъде между дима от цигарата ми, тихото бръмчене на климатика и покълналите ми смътни надежди, тя спомена, че е късно, че е уморена и май било време за сън. В този момент обаче всичко, което разбирах бе едно – че

искам някой да ме докосва, целува,

облизва, чука, пак чука и накрая разглоби на съставните ми части – за да се върна в самото начало на сътворението… да бъда изваян отново от нейните всичко знаещи уста, пръсти, колена, бедра, гърди…  да потъна дълбоко във влажната тъма и малкото ми пречистено Аз да се изправи пред своя създател…

Един миг и цяла вечност по-късно се отърсих от тези видения и направих опит да се фокусирам върху думите ѝ:

Слушай, коте, ако познаеш какъв цвят е бельото ми, обещавам да разкопчая и второто копче. Но нали знаеш – гледаш, но не пипаш, хи хи…

Мамицата ти дигитална! – Изплюх се с настървение. Пратих една дълга и пиперлива на Цукърбърговата майка и тряснах капака на лаптопа.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара