Като дете не исках да бъда домакиня, посветих години на подготовка за активен живот на жена с мнение, образование и професия, за да се събудя един ден и да разбера, че имам три деца, три кучета, незавършен кулинарен блог, съмнително влечение към красива посуда и тайно мразя застояването извън къщи след 10 часа. Днес всъщност съм хибрид – наполовина работеща жена, наполовина домакиня с печка, чехли, престилка и всичко останало.

Но да се върна на детството си, тогава си представях, че най-много искам да стана жена-интелектуалка. По-късно в университета една преподавателка по латински в същия този университет казваше, че жена-интелектуалка е същото като морско свинче  – нито свинче, нито морско, нито жена, нито интелектуалка.

Известно е, че всички щастливи семейства си приличат най-вече по това, че нямат никаква представа какво иска и мечтае майката в тях. Децата на практика виждат единствено това, което ги засяга пряко – кекса, сармите, превързаната рана, новото колело. Те не знаят, че пиша тази статия и никога няма да я прочетат. Дори и да им кажа, че съм я написала. Дори не знаят, че мога да пиша, а ако им кажа, ще го забравят начаса, но няма да забравят, че

мога да правя най-хубавото шоколадово суфле,

и непрекъснато ми го напомнят.

Нещата, бих казала, стигат още по-далеч. Децата, а още по-малко и най-разкрепостеният мъж, не искат майка им, респективно съпругата им, да може да пише. Няма да си го признаят направо, ще се пазят да не им проличи, но всъщност тайно си мечтаят жената вкъщи да си е жена вкъщи. Между другото преди години станах жена на годината в категория бизнес. Освен че съпругът ми написа притеснен пост във фейсбук, в който използваше думи, които никога не използва в ежедневието си, децата така и никога на разбраха този факт. Не, че не бяха информирани, просто тази информация не достигна до съзнанието им. Но никога не забравят, че когато има крем-супа, им дължа и домашно приготвени крутони.

Ако една майка и съпруга иска семейството й да е щастливо, то тя трябва да е наясно, че принадлежи на къщата и на същото това семейство. Може би не непрекъснато и може би не напълно, но достатъчно, а достатъчно в днешно време е много.

Когато разсъждавам върху всичко това, не говоря за дилема. Дилема няма, в крайна сметка морското свинче е напълно реално животно и въпреки че в буквалния смисъл не е нито морско, нито свинче, е странно хибридно същество, което е мишка, коте, зайче и катеричка едновременно. Хибрид, един вид, но си съществува. Като майката-домакиня-жена на годината-в-категория-бизнес-която-прави-суфле. Тя съществува и аз съм живото доказателство за това. Успява да съчетава двете си роли с умерени издънки и дори мога да ви кажа, че е щастлива от това.

Ако се опитате да й отнемете домакинстването, предполагам ще се възпротиви, защото то й помага да се измори достатъчно, за да може да заспи, въпреки неврозата от служебните проблеми. Ако посегнете на работата й (да речем, спечели от лотария и вече не й се налага да работи), в първия момент ще се поддаде на блянове за безгрижен домакински живот, но след това веднага ще се сети за героините на Селинджър, с които е прекарала амбициозните си тийнейджърски години. В ушите й още звучат думите на Елоиз от разказа “Мече буболече” към нейната приятелка Мери Джейн: “Ти поне работиш, разбираш ли, поне…”.

Понякога, по-често отколкото ми се иска, ми идва да се разбунтувам срещу сложната си съдба на морско свинче. Роля, която те обрича на задължителен провал.

Всяка жена хибрид знае, че провалът е нейната съдба.

Дори и да успее да не закъснее за важна среща, ще забрави поне веднъж в седмицата едно от децата в детската градина. В тези моменти една неканена фраза изплува в съзнанието ми: “Не се справям”.

Но има редки моменти, в които си казвам, “боже, колко много имам”, и нямам предвид децата, любовта и дома. За тях благодаря всеки ден.

Онова, за което рядко се сещам да благодаря на съдбата, е възможността да работя, да пиша тези редове, да имам право на избор.

През нощта на 8-ми март тази година на „Уолстрийт“ срещу бика, който вече е емблема на Ню Йорк, се появи разгневено, но решително малко момиче в предизвикателна поза срещу разярения бик. Под момичето стои плочка с надпис “Опознай силата на жените в лидерството. Тя случва промяната”.

Отговорността е на инвестиционната компания State Street Global Advisors, идеята е на McCann New York, а произведението е на Кристен Визбал. Зад момичето стои вдъхновението на компанията да започне кампания сред повече от 3500 компании – техни клиенти на „Уолстрийт“ – да увеличат жените на ръководни позиции в състава си. Но символиката надхвърля идеята да се извади ролята на жените на ръководни позиции. Макар да могат да гласуват от почти 100 години, жените по света не са равнопоставени на мъжа. Не само като заплащане и възможност да получат толкова, колкото мъжете за равни усилия. И това не се отнася само за проблемните зони в традиционните общества по света. Когато рухва берлинската стена, жените в Източна Германия с учудване установяват колко много от техните сънароднички в Западна Германия имат професия „домакиня“.

Възможността да бъдеш морско свинче всъщност е привилегия. Това е привилегията да можеш да решаваш сам за себе си, да ставаш всяка сутрин и да знаеш, че си личност и че можеш всичко. Независимо от това, че именно това, което те прави личност, е най-малко забележимо от най-близките.

Попитах най-големия си син: „Кое според теб е онова, което ми е най-приятно да правя по принцип?“. И той ми отговори: “Да ми готвиш”.

И тогава разгневеното момиче от „Уолстрийт“ настръхна в мен, застанах в нейната гневна и предизвикателна поза срещу него и го попитах: “Сигурен ли си?”. А той ми отговори, “Мамо, обичам те”.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара