„Столицата стана домакин на световното изложение на бъркалки за кафе“, „Москва е домакин на…“, „Варна е домакин на…“, „Жеравна…“, та дори Гудевица, ако ще да среща гости, ще е ДОМАКИН на… Има и по-лошо, разбира се! Когато Мими организира събитие, Мими е домакин! Нотка светски нюанс и хоп, Мими е мъж! Мими ще хвърли оковите и вече няма да е домакиня, ще е нещо повече!

Когато по-късно същата нощ хване да изкърпи чорапите на децата, изглади хавлиите, колоса покривките, почисти комина, нацепи дървата и зареди един казан с „Омния“, Мими отново ще е домакиня, ще е жена. Ще е боса, чорлава и леко замаяна от изпаренията на препаратите. Попитате ли я, ще ви каже, че няма друг избор, би могла дори да докаже, че цялото семейство е обречено на гибел, ако тя спешно не осигури топъл гювеч!

Това е сбит преразказ на самото обвинение, фактическата присъда и обществения отзвук. Нещо подобно на реклама за парочистачки, хем не си съвсем съгласен, хем ти е смешно, хем имаш своя успешна метода за почистване, хем оставаш с усещането, че от утре животът е немислим без „Парозуумфорте 2300“.

Прекарваш години във водене на политика, целяща съпругът да изхвърли боклука поне веднъж, ей така за здраве, за илач, това евентуално се случва в ден, обагрен от свади и клетви, после гостите идват и ТОЙ СТАВА ДОМАКИН!

Ти си си все Мими, нула прогрес.

Домакинствала съм в почти всички основни точки на републиката и се гордея с това! Доколко успешно, е въпрос с множество отговори. Попитате ли майка ми, със сигурност ще ви изпроводи до гардероба ми и в очите й ще четете: Как е възможно това?! Тогава в стаята ще влетя аз, ще я обвиня директно, ще извикам дъщеря си, ще я нахокам и нея за някакви разхвърляни вещи, и колелото ще се завърти. Да се чуди и мае човек как сме оцелели като вид при тоя хаос… За сметка на това мога да ви кажа такъв страхотен начин за консервиране на лозови листа, научих го в едно село, че ще ви паднат шапките! Ако имате шапки, де, защото по тия географски ширини, рядко ще видите дама с капела, кутия за шапки… Пипи беше заела полицата си за такива със сирене, значи е международен проблем, какво да му обсъждаме!?

Била съм домакиня във Варна, Пловдив, Бургас, няколко малки и няколко по-големи села. Това е изключително полезно, поучително, уморително и не на последно място – опасно! Каквото и да ви говорят, колкото и жално да лелеят за кроткия живот на домакинята, щото съвсем друго било, ако ходиш „да работиш“, присвийте очи и излъчете насреща най-много едно „Пф-ф-ф“. Не заслужават друго!

Не било работа? Не било уморително?

Да, съгласна съм. Светът е пълен със СПА салони, предлагащи отпускащо кълцане на кисело зеле, тонизиращо четкане на килими и обиране на паяжини вместо пилатес. А какво да кажем за милионите жени, които, от една страна, ходят „да работят“ и после ходят „да не работят“ с парцала и прахосмукачката? А за тези, които хем ходят „да работят“, хем после „не работят“ у дома, но нямат дори прахосмукачка? Имам приятелка, чиято стара свекърва, смятайки себе си за кралица на чистотата и трудолюбието, й рекла, че щом има този шумен електрически уред, значи никаква не я върши, нищичко не знае – ни за чистенето, ни за усърдието, ни за робския труд, който задължително следва да се дава даром, ако искаш орден „прекрасна съпруга и добра домакиня“.

Рядко изпитвам ненавист. Ненавиждам, когато жените са си виновни сами, когато ядни на целия свят, убедени в собствената си обреченост и уморени до болка, изведнъж загърбват разбирането и започва лудо възхваляване на парцаленото иго. Би могло да се каже, че е

домакинско течение в стокхолмския синдром.

Пътувам през живописните Родопи по работа. С радост участвам в проект, който има за цел да върне живота в едно забравено от Бог селце. Моята роля там е свързана с храната, готвенето, посрещането на хора, прилича на домакинстване. Повярвайте, никой не е посмял, не е помислил дори да омаловажава моя труд и принос, никога. Понеже, ако си в затънтена махала на 1200 метра надморска височина, човекът, който отговаря за хляба и ножа, определено заслужава уважение. И си мисля всичко това, и ми е трудно да заема позиция. Не знам дали съм Мимето, дали не съм, гордост, жалост, присъда, избор, клеймо, подпис, печат…  Знам, че между иронията, гнева и самосъжалението лежи истината, тъничка като косъм. Ако бях по-добра домакиня, да бях го открила и изпепелила на секундата, какви са тия косми, обаче аз не съм, аз съм артист по душа, готвач по призвание, пътешественик по съдба и

домакиня само по асцедент,

следователно някакво смътно-недоказуемо такова. Но багажникът е пълен с грижливо опаковани козунаци, милинки, баници, тутманици, които изпекох предишната нощ, та ще да е силен този асцедент. Никой професионален готвач не би тръгнал на път с вече изпечена храна, само една луда домакиня би, о, да!

Трудно ми е, не знам дали съм против или за домакинята в мен, не съм сигурна, че гласуване е нужно, вероятно става дума за неизбежност. Какъвто и да си извън дома си – банкер, лекар, инженер, дори да си успял да достигнеш етап, в който си в състояние да плащаш за домакинските услуги, все някога си готвил, чистил, гладил, помагал в градината на баба, пребоядисвал тавана… Сигурна съм само, че няма нищо обидно, нищо смешно, нищо провалено в домакинстването и домакините. Гледам с усмивка на жените, които старателно избягват това определение,

сякаш няма нищо по-срамно от миенето на прозорци. Позор! Нима?

Още по-усмихнато гледам на дамите в другата крайност, въпреки че разбирам – ако основната ти дейност е обгрижването на домочадието, все някога ще ти се прииска признание. Все някъде в теб ще се породи онова усещане, че ти, единствено ти, владееш могъщата сила, концентрирана в гъбата за чинии. Най-обичам, когато подходят към мен фронтално с „Нищо не знаеш, ако не си…“ и „Ти нищо не знаеш, аз да ти кажа, да видиш!“, досадно е. Но въпреки това, нека го направя сега, нека поне за миг „обикнете“ размахания ми домакински пръст!: (удивителна и две точки, ще нареждам дълго и възторжено).

Нищо не знаете за домакинската работа, ако не сте поне за месец изпълнявали тази роля на село! В голямо село от градски тип, не Родопска махала, такова, в което всички се познават, знаят всичко, разбират от всичко и не на последно място – не одобряват, но зорко следят… ами всичко. Така е на село, не казвам, че е лошо, то е съдба. Там живеят най-старателните домакини, затворени между две табели, с една сцена за изява, за една постановка, с един въпрос: Ти с какво переш? (примерно). Надзиратели са им други старателни домакини, йерархията се определя от възрастта – колкото повече години си прекарал в метене, толкова повече имаш право да твърдиш, че ти си изобретил метлата. Градът по някакъв незнаен начин, та дори ситуиран на Балканите, все пак е успял да възпита европейски дами и кавалери. Градският мъж все по-често пазарува, купува цветя, помага в готвенето, за децата, а градската жена си позволява фризьор, маникюр, парфюм повече от веднъж годишно. В града

робуването на дома и домашните

все по-рядко е повод за гордост! Все по-малко са децата, които вярват, че най-голямата радост на мама е да търчи като пощуряла между кухнята и трапезарията, докато гостите вдигат наздравици с тате. Не, не твърдя, че това са само и единствено селски спортни дисциплини, разбира се, че не, но на село…

Ако това бе филм, тук щях да помоля за грозна ламаринена порта, която да се отвори бавно, издавайки отвратителен ръждив звук и да разкрие гледка към средностатистически двор. Мушкатото традиционно се сади в тенекии от сирене, където има бюджет за декорация – до грош е реализиран в керамични джуджета, елфи, магаренца, пиленца. Пътеката е бетонна, по нея се вие маркуч, а край нея, сгъната на две, плеви, облечена в традиционното за домакините облекло от тип пенюар, жена на… няма възраст. Може да е всякаква – от 17, докато я държи умът, щото те… те не спират при болка в коленете. Спират само тогава, когато мозъкът откаже да е собственост на тази отдадена стожерка на домашното огнище. С едната ръка ще плеви, с другата ще простира, с третата ще държи гаражната порта, за да излезе парадно съпругът, с четвъртата ще забърсва носовете на децата, с едното око ще чете домашните им, с другото ще гледа да не изкипи млякото с ориза, с третото ще брои хапчетата за кръвно на свекървата, само да е жива и здрава, нали… Доста ръце, крака и очи, ще си кажете, ами да,

сложни митични създания, братовчедки на Шесторъкия Шива.

Получи ли се достатъчно грозно? Не би могло, няма разказвач, който би успял да пресъздаде жестокостта на тези домакини, маскирана като грижа за околните, с която се наказват ежедневно. Казват, българските филми били все тъжни, без значение от сюжета… Една от причините е, че където и да ви намира този текст, някъде там има посестрима, която вярва, че дископатията е талант, геройство, доказателство за любов и не на последно място – награда.

В случай, че спра дотук, този текст не би бил мой. Освен че знам страхотен начин за консервиране на лозови листа, имам още едно специфично умение – винаги поглеждам и от другата страна на монетата!

Бършете прах, но само ако се налага, така се казваше в известната поема на Роуз Милигън. Казва се и още нещо много важно (не цитирам) – бършете прах, ако е крайно наложително, но правете разлика между трябва и има нужда, светът навън е прекрасен, а времето ни кратко, нещо такова. Да, винаги ще има съседка, критикуваща белотата на прането ви, начина на простиране, деца, които цапат, мъже, които не помръдват, кучета, които ръсят козина, уличен прах, капки по стъклата, варовик по чашите, котлен камък в пералнята, мазнини в каналите. Дори да обхванете всяка дейност, дори да я прегърнете с една от шестте си ръце, домашната работа няма да свърши, медал за това не ще ви бъде връчен,

вечерната емисия новини няма да започне с разказ за подвига ви.

Децата ще са благодарни до време, времето ще е благосклонно до време, модата на чергите и килимите отмина, прахосмукачките са все по-безшумни, пералните пускат злато и сребро за разкош. Огледайте се и вижте как изглеждате в рекламите на препарати! Показват ви невротична, обезумяла, пременена в ризка с якичка, вторачила безумни очи в тоалетната чиния, трескава да опита поредния продукт, съчетаващ усещане за бриз, лимони, тропически цветя, борови клони, пера от папагали и още триста глупости.

Ти ли си това, Миме? Не си, няма да си признаеш, но индустрията те познава. Знае, че душичката ти се стяга при всяко петънце, знае, че хем не ти се иска да те наричат само домакиня, хем си готова на всичко, за да се отървеш от микробите под ръба… Затова лесно те купува и ти продава.

Аз съм домакиня, кой не е, майка и още много неща.

Преди всички тях съм жена, а най-отпред съм човек. Умея да готвя, да гладя, да сресвам косата на дъщеря си, да посрещам гости, да пазарувам, да паля огън, да ремонтирам дребни мебели. Веднъж дори направих ефектна мазилка върху една стена, пребоядисах тавана и смених кранчето в кухнята. Днес все по-често казвам, че умея всичко, но не всичко бих искала да правя, все по-често казвам: Не!. Светът няма да свърши, ако до час не измия пода. Обаче не съм съвсем сигурна, че светът ще е същият, ако не довърша този текст, ако не подбера песни за нов диск в колата, ако не инвестирам в палатка и надуваемо легло за къмпинг… Може би ще стане по-добър, поне за мен, ако направя всички тези неща, а това не е малко. Аз, домакинята, се обявявам твърдо против Мен, домакинята, и отказвам да издигам в култ чистенето и подреждането! Ще бърша прах, ако се налага, ще готвя с радост един ден, много е възможно дори да засадя някакви цветя, но като първо ще искам да видя какво бих могла да получа в замяна на тези скъпи услуги… Защото заслужавам!

Здравословният егоизъм е много здравословен.

Защото домакинстването е израз на грижа и любов, но само тогава, когато отсреща те чака същото. Има толкова много начини да кажеш, че обичаш някого, да върнеш обичане! Както за всичко останало, при всички останали, най-важното, най-нужното Е в сърцето на Мен, домакинята, да има любов, а не белина. Тогава всичко става по-лесно за приемане, преглъщане, почистване.

А това, това е само моята гледна точка, Мими има право на своя, нормално е.

P.S.  Най-хубавите лозови листа за сармички са листата на сорта „Блек Пърл“(десертно грозде, зрее късно), тънички и ароматни на лимон, леко кисели.

Берете младите, но не най-дребни,

колкото ви душа иска или има, важно е растението да не е пръскано с отрови против вредители. Почиствате листата, взимате най-обикновена пластмасова бутилка от вода. Взимате листо, посолявате го леко, върху него слагате друго, пак посолявате, пак листо, така, докато станат 6-7 на брой. Сгъвате на руло, тъничко руло, такова, че да мине през гърлото на бутилката, пускате в бутилката. Повтаряте процедурата, докато свършат лозовите листа, после затваряте, трябва да стегнете капачката добре. Приготвени по този начин, листата се запазват свежи и максимално добри, много по-добри от консервираните в буркан, за цяла зима, за дълго. Щом решите да ги извадите и използвате, бутилката трябва да се среже. Благодаря за вниманието и да не забравите, че от мен го знаете, нали знаете…

Facebook Twitter Google+

0 Коментара