Аз, домакинята, съм рядка, но не единствена птица и за да се изразя по-ясно и за да ме разберете, ще трябва да подхвана приказките по-отдалече.

За добро или лошо, съм възпитана от родителите си на истинско трудолюбие и усърдие, на ред и чистота, на пестеливост и търпение. Все хубави качества, които в годините ми донесоха всякакви радости и дълбоко удовлетворение, като съумяха да опазят и здравия ми разсъдък.

Тук ще спомена, че част от бащините похвати, приложени чинно във възпитанието ми, храбро пропуснах в това на сина ми. Рекох си, че не е необходимо и той да се учи как да събира и мъкне кофи с камъни от крехка възраст, да копае и плеви градини, да бърка и лее бетон, да прави зимнина все едно иде краят на света и да знае как да прибере и съхрани всичко, което е родила земята. Той върши друго в домакинството и съм му благодарна, че e съвестен и не хитрува.

Имаше време, в което искрено се забавлявах, разказвайки около някоя маса

точната пропорция на цимента, количките с чакъл и пясък,

нужни за домашното забъркване на бетона, без да пропускам и важността на водата. Навлизах в подробности около армировката и кофража, преди да скоча и покажа изкълчената, прилична на отхапана круша форма, която заемаше тялото ми под тежестта на няколко лопати, метнати небрежно в металната кофа. Надълго обяснявах приложения от мен и брат ми лаишки метод, докато копаехме кладенец, чието дъно доближи центъра на земята, преди да заработи проклетата помпа, като вмъквах знания за лебедки, копачи и още въжета.

Ненадминатите ми способности при отглеждането на пуйки, кокошки и полудиви прасета, рисковете при съвместното им съжителство (небивали истории) и последващото им прибиране в буркани, вторачваха задълго очите на компанията в мен, все едно идех от далечна планета и по някакво чудо не държах шибучка в ръцете си.

Смяла съм се през сълзи, а и сега се усмихвам. Дърпам от поредната цигара и се надявам някога да го напиша, макар че писането хич не е лесно като разказването.

С времето успях да надмина мама като домакиня, тъй като животът ми бе различен от нейния, а и получих други възможности. Успях да ги разгърна и усъвършенствам, но никога не забравих едни нейни думи, които от ония дни на воля си повтарях на глас, работейки до припадък в дома ни в гората: „Давай си сама кураж, момичето ми, и знай, че очите винаги се плашат повече от ръцете!”.

И като тигрица не съм се плашила от нищо. Била съм работеща майка и домакиня и зная колко е трудно да влезеш в ежедневния ритъм, обстоятелствата и неизбежните грижи, които буквално те изстискват и обезсилят. По това време търчах като улава, ремонтирах първото ни жилище и недоволствах само, че съм се родила жена, на която Бог не е дал поне още един чифт ръце. Поддържах перфектно дома си, организирах партита, грижех се всеотдайно за семейството си и възрастните ни близки, но е било за сметка на съня и пропиляното ми свободно време. Бях щастлива, защото имах разбирането и подкрепата на човека до себе си, който се включваше активно в домакинстването и в разведряването на обстановката, щом видеше, че съм готова да изпуша. Летяла съм тогава и сега като хала заради пълната си свобода да действам, излизам, пътувам, да се забавлявам и разпускам.

Маниите, свързани с домакинстването ми от онова време, отдавна забравих.

Вече не реша ресните на килимите,

защото ги отрязах; не приготвям едновременно сладкиш и крем за десерт, защото синът ми порасна; не готвя по две основни ястия, а между тях студена и топла супа, че сме само двама; не се занимавам с трудоемки туршии и зимнини, тъй като и останалите ми стават вкусни; не изблизвам основно къщата през три месеца, а само два пъти в годината. Намалих прахосмукачките до една в неделя и не се опитвам да нижа прането на простора така, сякаш от това ми зависи животът (ха-ха, цветовете на щипките продължавам да съчетавам с тези на прострените дрехи, но всеки е свободен в дома си да върши лудости, мисля). С гладенето продължавам да се престаравам, защото долапите и гардеробите няма как да приличат на войнишко шкафче, ако дрехите не са изгладени и под конец подредени.

Сега, докато пробвам да го напиша, се сещам и за други чудесии, които съм вършила в работата и в дома си, усмихвам се, но и се уморявам само от спомена за тях. За уморените коне всеки знае, но аз гледам ведро напред и през ум не ми минава да се оплаквам, или съжалявам за нещо отминало. Така съм го разбирала, така съм го вършила, но и така съм стигнала дотук.

В недалечното минало се отказах от последната си работа, в която влагах много енергия, без да мога да организирам и контролирам докрай нещата. Акуратността ми ме измъчваше, та си събрах нещата и напуснах. Сега съм само домакиня и макар проучванията да показват, че

хората се интересуват повече от жени с кариери,

а не от отживелици като мене, това не ме обижда и притеснява. Доказала съм се навсякъде, където съм пожелала и продължавам да го правя, независимо от това, което ми поднася животът.

Мога да шетам със затворени очи и с песен на уста, защото тия дейности открай време съм обичала да върша. Добре приготвената храна, красиво подредената маса, ометените до дъно чинии, редът и чистотата са все неща, които радват първо моите очи, а после тези на останалото домочадие.

И макар и да не съм от най-сръчните домакини, не плета и не бродирам, имам неподозирани способности в строителството и съпътстващите го процеси. Предприемчива съм и умът ми не се страхува да се разхожда из неизвестното. Самата аз шкуркам, лакирам и умело боядисвам от стени до дрехи. Разкарам ли грубото, веднага се залавям с изпипването на детайлите. И по двадесет пъти съм се качвала, слизала и висяла по плотове и етажерки, само и само да наглася някоя вещ на мястото й. Сетне сядам и й се радвам, като преживявам дребното величие на момента.

Помня как последният ми майстор Петър въртеше бурмите, докато му четях от 150-годишна книга, която намерих в овехтелите шкафове. Остави той бормашината и каза: „Как да те забрави човек!“

Не съм си позволявала да унивам, макар и на моменти да съм била на ръба на физическите си възможности и съвсем готова да вдигна бялото знаме. Тогава съм се сещала за мамините думи и не съм се отчайвала и предавала.

Като домакиня никога не съм се чувствала непълноценна и все съм намирала време за себе си, за интересите и желанията си, което ме е оживявало и движило напред. Може би съм късметлийката, към която не са отправяни упреци, че не ходи на работа, пък и няма как, защото делата ми са очевадни. Въртя къщата с ред и дисциплина, контролирам харчовете, всичко и прошнуровано и прономеровано.

Да ви разказвам ли как успях да организирам ремонтите в две кооперации така, че да е чисто и да ходим по пантофи на стълбището и до

тавана, който е пореден като аптека

Нов покрив, нови греди, прозорци, еднакви врати на всяко помещение и много светлина от хубавите капандури. Саниране, цветя и никакви жици. Щом се сафирясам, подхващам и мазето. Преживявайки, докато домакинствам, обикновените градски неволи, смогвам и на кмета да пиша, щом нещо съвсем закуца в квартала. Мога до смърт да ви отегча с организациите си, които замислям, докато си седя вкъщи.

Сега навън е слънце и всичкото в двора и на булеварда се е отворило в цветно и зелено като шарено ветрило. Аз отдъхвам след подредбата на зимните дрехи, които са вече почистени, изпрани и прибрани по местата си. Ботушите, обувките и чантите са изчеткани и гримирани за следващата зима. И да си кажа правичката, и къщите са подредени, и близките около мене хора – с внимание обгрижени.

Та такива ми ти и още работи из пъстрия ми домашен живот, който ме прави щастлива, независимо от това колко високо или ниско стоя в хорските очи и без претенция да сложа на главата си венеца на най-праведната и можеща.

Отвън е пролет и аз, домакинята, в пълна хармония със себе си, си представям зелените поляни, разделени от тясната каменна пътека на място, където бях напълно щастлива. Дървената пейка и шумът на  потока, легнал търпеливо върху леглото си от всевъзможни треволяци; високите борове, които всякога прегръщам, докато се моля за нещо; черните косове, подскачащи по тревата като разпилени дребни мъниста. Представям си ги и пиша. Това е моето време, в което чувам шумоленето на душата си и вече не съм само домакиня.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара