Тя се казва Красимира Макавеева. Филолог е. Прави поетични опити още от ученичка, а през януари издаде дебютната си стихосбирка „Anamnesis morbi“, чийто редактор е Недялко Йорданов. Подготвя и втората си книга, която също до месеци ще излезе от печат. Да ви е сладко!
Река
Аз съм тиха река – вероломна, коварна и мрачно дълбока.
През пустиня тека, през пустиня прокарвам посока.
Не ме спират ръбатите зъбери, умъртвената почва.
Всяка капка спасявам от сушата, път от мене започва.
Не ме плашат напукани долища, нито глухи бърчини….
Аз руша, аз извирам от нищото… по хиляда причини.
Аз съм цялата лава и въглени, лед, коварство и огън.
Не ме спират измислени истини. И да искат – не могат.
Огън вдишвам с гърдите си лумнали и вихрушки издишвам.
През пожари минавам разнищена и се храня от нищо.
Аз съм цялата рани и струпеи, в лесовете стаена.
Аз съм вълк единак и кошутата, във сърцето ранена.
Пепелище съм, място забравено, диво, мрачно усое.
Аз съм писък на птица умираща и раздирам покоя.
Аз съм цялата твоя и ничия, забранена и вярна.
И тека,
и преливам през дните ти –
вероломна, коварна…
Среща
В един зеленоок поет
съвсем неволно се препънах.
Не беше в ред или в куплет,
по-скоро падна се на ъгъл.
Говори ми за чудеса,
а в мене се процежда плесен.
Не вярвам в сини небеса
и пътят няма да е лесен.
По раменете ми пълзи,
със пръсти плахи и неловки.
Той ме захранва със очи,
а аз го черпя със уловки.
Редим във сложен словоред
амортизирани любови.
Но няма „общо“ и „напред“,
защото с теб не сме готови.
Защото болни сме, уви,
и има още да се учим.
Дано прекрасни чудеса
поединично ни се случат.
Вещица
Вещица казваш била съм.
Вещица, блудница луда,
дето ти пие душата,
дето те пълни с почуда,
дето през ден те подпалва,
дето през нощ те презира,
дето се моли и жалва,
дето без тебе умира,
дето е страст и прокуда,
дето е спомен несбъднат.
Същата вещица луда.
Все подир нея обърнат…
Вещица, либе, не бивам,
ни съм на дявол окото,
нито съм зла самодива,
нито невеста на злото.
Просто до смърт те обикнах,
просто до смърт те наплаших,
че ако тръгнеш повиквам
всичките морни косачи.
Всичките доби неверни,
всичките хали студени,
за да те стигнат по пътя,
за да те върнат при мене…
Ревност
Другата те лъже. Другата те мами.
Знам, че ще отидеш. Конят оседлан е.
Зърнах как те гледа, китка как ти прати,
как снага си вие кръшно край дома ти.
Знам, че ще отидеш. Пуста пристануша!
Пръсти ако впия в бялата й гуша –
няма да те лъже… няма да те мами…
Мъртва нея виждам само във съня ми…
Трябва да го сторя. Времето не чака.
Звяр ще се престоря. Ще използвам мрака.
Ще се свия скришом, тайно край чешмата,
менци като пълни и шурти водата…
И ще я издебна! И ще я затрия!
Само мой те искам! Моя орисия!
Само/раз/чувствие
Всички, които възмогнах, виждам ги умалени.
Даже е някак тревожно. Стигат ми до колене.
Как чак така се смалиха до хипофизни джуджета,
сякаш, които обичах, още са в пубертета.
Бях на планета с гиганти. Все до един – истукани.
А пък били са измамни. Ето ги – развенчани,
дребни, нещастни, позорни. Как съм се лъгала, боже?!
Как ли било е възможно? Даже не знаех, че може
толкова да оглупееш, че да се втренчиш във пропаст.
Уж налице ги изплитах, а пък било е наопак.
Колкото те се смалиха, толкова аз се източих –
не на ръст, не по заслуги, не се изтъквам нарочно…
Но със декади пораснах, и остарях, и прогледнах,
без да се лъжа напразно. Честно и за последно.
И ги огледах с реални, разоръжени зеници.
Не ми отиват на ръста, не ми подхождат мъници.
0 Коментара