У дома ще има сватба. Толкова много неща трябва да премисля, да приготвя. Зная, за младите този ден е едно начало — на нов дом и нов живот. Задавам си десетки въпроси. Ще може ли нашата снаха — това младо и хубаво момиче, да се приобщи към нас? Или ще си остане завинаги чужда в новия дом? Ще може ли, като ни донесе много радост, да бъде и тя щастлива? Ще има ли достатъчно такт и търпение, за да наложи нови промени в дома? Бракът е свещен съюз, ала така ли ще мисли и тя? Как бих могла предварително да си отговоря?
…Спомням си обичаите на моя роден край.
Идва момъкът да иска момата за жена.
Бащата на момичето го подлага на своеобразен изпит. Младоженецът трябва да е и умен, и силен, и находчив… Влиза младежът с бъклица вино, окичена със здравец, а бащата на девойката го оглежда от петите до главата. И го пита:
— Ще можеш ли, млади момко, да ми убиеш в гората пиле-стокрако, да го опечеш с масло от рак и да ми го донесеш?
— Мога, как да не мога? — отговаря весело момчето. Излиза навън и бързо се връща с кисела зелка, поръсена с червен пипер.
— А можеш ли, млади момко — продължава весело бащата, — да ми изплетеш въже от пясък?
— Мога, как да не мога? – отговаря сериозно момчето. Но ти ще държиш края, за да оплета здраво въже, което да ни
свърже сега и завинаги.
– Браво, браво, сине! – вика доволен старият човек. – Ще изплетем с тебе яко въже желязно, за да ни свърже сега и завинаги!
– Да бъде!… — одобряват в един глас всички и се стягат за тежка сватба, която ще трае три дни и три нощи.
Девойката ще влезе в новия си дом, но тя трябва да покаже своето уважение към свекърва и свекър. И започва едно представяне… Влиза булката в мъжовия си дом и каква изненада — свекървата я няма. Невястата трябва да я намери. „Мамо, мамо?“ — вика тя и обикаля цялата къща. Изведнъж поглежда към леглото. Там, завита с черга, лежи старата жена и се преструва на заспала. После търка сънено очи и засрамена казва: „Ууу, как съм се успала! Полей ми, чедо, полей ми да се измия!“
Невястата й полива, целува й ръка и получава една пара.
Сега идва ред на свекъра. Той е в стаята, но си е загубил калпака. Булката се оглежда насам, натам, намира го и казва: „На, тате, на ти калпака!“ — и му целува ръка. „Сполай ти, чедо, сполай ти!“. Така преградата е премината — казани са двете най-очаквани думи — мамо и тате…
…И все преди сватбата мисля и за себе си: зная, че младите не биха искали прекалено да усещат присъствието ни. Но бих ли могла изведнъж и напълно да се отдалеча от тях? Да си наложа да не прекалявам със съветите и препоръките? А после, когато моят син сбърка, нима няма да ме упрекне, задето не съм го предвардила от грешки? Или ако снаха ми прибърза и недоогледа нещо, което засяга сериозно семейството им, няма ли да ме обвини, че не съм помогнала навреме? Сложни въпроси — как бих могла всичко да предвидя?
Помня и една стара народна песен, в която се разказва, че Грозданка мома хубава три години говяла (мълчала) на свекър и свекърва, на зълви и девери. Додеяло на свекървата да гледа „нямата“ си снаха и един път не издържала: „Като си няма-немица, да не си сляпа-слепица?“ Чак тогава Грозданка проговорила: „Мама ми е поръчала три години да говея на свекър и на свекърва…“ Удивлява ме народната мъдрост. Как смело и недвусмислено налага уважение и почит към старите хора! Преди време една съседка ми призна с болка: „Много ми е мъчно, че като се обърне към мен, снахата казва. „Ало, другарко!“… Чужда ли съм? Каква съм? От сърце я посрещнах, децата ú гледам, заедно с цялата къщна работа. За една топла дума е петимна душата ми.“ Мисля си, учим ли младите на уважение и почит към нас, по-възрастните? А нима младите не се приспособяват по-лесно от нас към новите си семейни отношения? „От старо дърво обръч не става“ — казва народната пословица. Затуй, докато са млади, можем и по-лесно да ги научим на търпение, отзивчивост и доброта. Но дали ще успея да предам това и на снаха си? И дали нейните родители преди мен са успели да го сторят?
Помня моята сватба. Свекървата ми чакаше на прага с питка, намазана с мед. Откъснах залче, потопих го в меда, а тя сериозно занарежда.
„Много сладост да изпиташ в този дом
и мед да капе от устата ти, когато заговориш!“ После ме въведе в кухнята и рече: „Запали огъня!“ Този огън с постоянство и упорство да поддържаш! Ралото на годините ще бразди лицето ти, но ти ще ставаш по-хубава, защото огънят ще те озарява със светлината си. На този огън ще сушиш детски пеленки, на него ще стопля премръзналите си длани мъжът ти, когато вечер го посрещаш. На този огън ще изсушаваш сълзите си, когато мъка се свие в сърцето ти и пак ще се усмихваш!“ После ме прегърна, целуна ме и аз усетих лицето й мокро. Свекърва ми беше сигурна, че съм приела вече огъня от нейния дом. Поддържам го и до днес…
В моя дом ще има сватба. Толкова много неща трябва да премисля. Затуй отново си припомням за огъня, за да го предам и на снаха ми, за да го опазим с достойнство и мъдрост.
0 Коментара