Женско

Аз, една вечер:

– Това, женското, е също като стар автомобил. Външният вид няма нищо общо със състоянието на двигателя.

Жена ми, веднага:

– Имаш неописуемо чувство за обратното, чудя се как хората се хващат да четат това, което пи­шеш.
– Защо?
– Защото на женското се раз­валя само външният вид. Двигателят — никога.

Диалог

Сюнгерът: Ако не попивах съ­лзите на другите, ако не се потапях в техните чувства, щях да бъ­да „едно парче въздух“. А така те­жа. И ако нещо ме натисне, пускам много.

Жена му: Абе, сухар такъв, ти докога ще се напиваш?

Заедно

Живеем си така един до друг — много време. Заедно – „дето се вика“. Дето се вика – „заедно“.
За едно. Но то — едното — от­давна вече не е само едно.
Казваме, че ни е гот, разбира се. Това усилва завистта на другите, а тя пък усилва нашата възмож­ност да мислим, че наистина ни е гот.
Не ни е гот. Ужасно сме само­тни — всеки за себе си.
И заедното е отдавна невъз­можно, защото… защото всъщност то е материя само за споме­ните и мечтите.
То е дума.
Духовният човек постепенно загубва интереса си към делата и все повече внимава в думата. Той всъщност — към края — живее са­мо за нея.
Колко жалко, че в себе си най- много обичаме физическото.
И колко гот.

Детски дом

Всяка сутрин, когато момичен­цето бе оставяно в детския дом, то обръщаше на майка си гръб. Тя клякаше отново, целуваше го и му казваше да я погледне в очите. То упорито й обръщаше гърба си.

– Но защо правиш така? Вече си голяма?
– Защото мразя колежките ти.
– Какво?
– Такова. Мразя ги.
– И защо?
– Защото ти ги обичаш повече.
– Повече от кого?
– От мен.
– Това са глупости!
– Не са.
– Глупости са, ти казвам! Го­леми глупости!
– Абе мамо. нали прекарваш повече време с тях. отколкото с мен.

И най-сетне момиченцето обърна лицето си към нея.

Капачка от бирено шише в станиол

Бащата на едно момиче обичал да пие бира вечер край огнището у дома си. Той бил маниак също и на тема зеленчуци, та събирал пе­пелта да си тори градината. За­туй никога не хвърлял капачките от бирените бутилки в камината, нито станиола от празните цига­рени кутии.

— Негниещи тук не! — обичал да повтаря. — Защото после попадат в градината — и не пропу­скал да добави, загледан в огъня: — А без гниене няма растеж.

Бащата увивал капачката в ста­ниола и усмихнат я давал на дъще­ря си. Като виждала нещо лъскаво в ръката му, тя ахвала радостно. Но после охвала разочаровано — не са обици, не е медалионче.

Години се повтаряло това. Ба­щата полека изпивал и изпушвал живота си край камината, рев­ностно пазел градината си от не­гниещи и всяка вечер давал на своята щерка по една капачка от бирено шише, увита в станиол. Тя неизменно ахвала радостно. И след миг неизменно охвала разоча­рована.

Но ахването постепенно стана­ло истинско — то изразявало обич и радост от играта. А охването постепенно ста­нало фалшиво — то всъщност из­разявало тихото, вечно, независещо от нищо друго на света и по- голямо от думите взаимно упование на чувствата.

Бащата, разбира се, умрял, как­то това става не само в приказките. Наистина добър градинар, той оставил на своята щерка имот.

Тя не ахнала, когато се почувст­вала собственица на добрия имот. Но така изохкала, когато в чек­меджето. под завещанието, до­коснала последната капачка от бирено шише, увита в станиол.

Параклис

Той беше на един гол, каменист връх, изглеждаше величествен и скромен, тайнствен и прост — видяхме го изведнъж от колата и тъй привлече очите ни, че зарязахме патиците и дивите гъски, та отидохме да го разгледаме. С приятеля ми едновременно облег­нахме пушките отвън и влязохме.

Невероятен многовековен зид, ошарен с мръсни думи и рисунки. По пода — не е за приказка. Няма­ше какво да си говорим по този повод — виждали сме твърде много такива места. Чух стъпки­те на инженера — местен ло­вец, — който влезе след нас.

– Защо не го оградите като па­метник на културата? — попита приятелят ми.
– Тогава ще го разбият съ­всем — рече инженерът. — Имах­ме подобни случаи. Мислят, че вътре има нещо ценно.
– Ценното е самият той — ка­зах.
– За тях „ценно“ е съвсем дру­го нещо — усмихна се инженерът.
– Какво?
– Ами прекланянето пред бо­гатството и мразенето на богатството. То е като прекланяне­то пред властта и ненавистта към властта.
– Едновременно? — усмихна се приятелят ми.
– Да — каза инженерът. — Там е цялата работа.

Повъртяхме се още малко из па­раклиса и излязохме. Денят полека си изтече, както са изтичали и други ловни дни, но ние с моя при­ятел все тъй вътрешно бяхме из параклиса. Вечерта, на прибиране той ме попита:

– Още ли мислиш за там?
– Да. И за този вид хора, кои­то не искат доброто. Които по принцип мразят бога, царя, реда, всичко.
– Толкова ли са страдали от тези неща?
– Сигурно.
– Ами тогава те виновни ли са?

Не отговорих веднага. Не знаех прав ли съм, като си мисля, че са виновни.

– Кажи де.
– Добре, виновни са. И преди са били виновни, затова са страдали.
– Не са виновни — рече тихо моят приятел и се сбогувахме.

Мина много време от този ден. А аз все си мисля за страданието и вината. От една страна, стра­дат виновните, това е нормално. Но от друга: страдащите как мо­гат да бъдат виновни?

Имаш ли си човек?

Когато си много, много готина (млада, хубава, богата, ухажвана, обичана, търсена, умна, весела, шетлива, артистично несръчна, обещаваща, необещаваща, атрак- тивна, сдържана, пищна, скромна, необуздана, ерудирана, семпла, глезена, послушна, непретенциоз­на, бунтовна, именита, анонимна), всички ти се усмихват. При­емат те. Желаят те.

Когато си кофти (просто кофти, все едно как и защо), всички бързат да те отминат. Не те приемат. Не те желаят.

И все пак винаги има един, кой­то не гледа каква си. Не мисли за това. Ти просто си неговият чо­век.

Той е твоят човек и цената му е по-голяма от цената на всички останали, взети заедно.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара