Екатерина Каравелова е една от жените в историята ни, чиято обществена роля е позната на историографите, но трябва да бъде припомняна по-често, защото като че ли колективната памет не е отдала дължимото на тази забележителна жена.
Снимки от книгата „Като антична трагедия“
Силата на характера й се проявява като съпруга на един от най-самоотвержените ни политици в лицето на Петко Каравелов, когото неизменно подкрепя до смъртта му след 29 години брак. Двамата са в центъра на политическия живот в повратни моменти като Съединението, детронирането на княз Александър Батенберг, Стамболовия режим и др. Екатерина е майка на три дъщери и общественичка с блестящо образование, ерудиция, публицист, доброволец по време на националните катастрофи. Силният й дух, странната лична съдба, предизвикателствата пред това да живее в общество, белязано от често груби нрави и жестоки политически разпри, отказът й да превие гръб пред обстоятелствата я превръща в почти романов герой.
Но не, Екатерина Каравелова е действителна личност. Родена е през 1860 г. в Русе, носещ името Русчук в пределите на Османска империя, и доживява дори идването на българския социализъм. Загадка остава
как е побрала в душата и спомените си всички тези епохи и техните герои
Каравелова си води записки и диктува спомените си в края на живота си. Затова, че е споделила преживяното, можем само да сме благодарни не само поради историческите свидетелства от първо лице, но и заради възможността да научим повече за нея от самата нея.
Качествата й, сред които силните воля и дисциплина, се оформят отрано. Когато е само на девет години, по странно стечение на обстоятелствата, нейна леля я изпраща да се обучава в Русия. В Москва Екатерина е приета в дома на висшите аристократи Лермонтови, които я обикват и на свой ред остават завинаги в сърцето й. Невероятно е как момиче от бедно семейство като нея се озовава сред аристократическа среда и разкош в Москва. M-me Katherine, както я наричат дами от руското висше общество, изпъква в училището, където учи, за да стане учител в България, където мечтае да се върне. В руската столица тя среща за пръв път Каравелов, който преподава в познато семейство. Тогава тя е само на 9 години.
Екатерина по свой начин ще интерпретира приказката за Пепеляшка, като
доброволно се връща в бедния си дом след живот в разкош
И неминуемо ще се сблъска с грубата действителност. Самата тя разказва как в детските й спомени Русе изглежда по един начин, с „широки улици и високи къщи“, но, връщайки се, се затруднява да намери дома си из „разни улици, тесни, криви“. Впечатление й прави бедният бит на хората, който неизбежно сравнява с московския. В дома на майка й, която е вдовица, липсва дори умивалник. В България всичко е различно, включително нравите. Ако в дворянска Русия по традиция се дава по паница сладко на всеки гост, в току-що освободена България всеки взима „по една лъжичка“ сладко от обща купа.
Скоро местното общество започва да коментира младата жена, която ходи на езда, придружена от приятел от града. Излизат обидни и лъжливи съобщения в местния печат, които я вбесяват. Екатерина обаче е упорита. Става ясно, че се справя блестящо като учител, макар че й е нужно време да проговори гладко български след странството. Приходите отиват за майка й и дома им. Междувременно в ума й съзрява
мечтата да се върне в Русия, за да учи в Медицинската академия
Съдбата обаче има други планове или всъщност самата Екатерина в крайна сметка съзнателно избира друга съдба за себе си, която носи името Петко Каравелов.
Още ненавършила 19 години тя се сгодява за Каравелов, когото опознава и вижда в друга светлина. Двамата водят продължителни разговори и тя се възхищава на ума, амбициите и пламенността на този на моменти избухлив човек. Години след това тя ще говори за чистосърдечността на съпруга си. След годежа им, по време на среща в присъствието на възрастна роднина, Екатерина казва на бъдещия си съпруг следното:
„За прикя ще имаш едно келеме (опърничав човек). Помисли добре, не зная да готвя, ни да пера, ни да гладя, нито свесно да се закърпя. Ти знаеш моя живот в Москва, че ме научиха да съм белоручка (изнежена)“.
„Леля Сийка седнала до мене ме побутва с лакътя и шушне: „Катенце, мълчи бе, недей дума такива работи! Ами ако се разгоди?“. И тя тъй милно ме гледа и уплашено, щото аз неудържимо прихвам“.
Месеци след женитбата, Екатерина е изправена пред
предизвикателството да е съпруга на министър-председател
Скромността й впечатлява. По време на пътуване до Русия скоро след женитбата, поради семплите й шаячени костюми, на нейна позната й е трудно да повярва, че мъжът й е министър-председател. Младото семейство не е богато – често сменят дома си, включително и след появата на детето им Рада, което за съжаление почива на две годинки.
В новоосвободената страна всичко е трудно, най-вече градежът на новото. Предстоят поредица изпитания за страната и Каравеловото семейство. Едно от първите е свързано с дните след Съединението, когато сърбите заплашват да узурпират българската столица. В този период Каравелова е сред малкото, които не губят вяра, че катастрофата може да бъде избегната.
Военният кореспондент Артур Фон Хун описва масовата уплаха от Сръбско-българския конфликт.
„Едно безусловно изключение от всичко това правеше само една малка, млада жена, която седеше в кабинета на Каравелов и вземаше горещо участие в разговорите: госпожа Катинка Каравелова, любезната съпруга на министър-председателя, неговата неуморна сътрудница пазеше срещу всички зли вести, които се пренасяха от зловещи гарвани, своето непоколебимо спокойствие. „Не се бойте – казваше тя – не е възможно нашите юнаци да бъдат бити от сърбите и защото е невъзможно, то няма да бъде“.
„По-късно с право казваха, че на 6 ноември от цялото население на София
само г-жа Катина Каравелова бе единственият мъж“,
добавя германецът.
Каравелов е политик, за когото казват, че никога не е присвоявал пари. Въпреки това интригите и злословията са много. След Сръбско-българската война той е награден от княза с орден „Св. Александър“ първа степен, а Екатерина получава княжески портрет. Противниците на Каравелов стартират кампания срещу него, позовавайки се на конституцията, която забранява връчване на ордени на цивилни лица. По съвет на съпругата си Каравелов връща ордена. Самата тя също не е пощадена от злословия, свързани с подарения портрет. И страданията тепърва започват.
Те ще продължат с преследването и влизането в затвора на Каравелов през 1887 г. и 1891 г. през Стамболовия режим, както и задържането му след режима, за „да не обърка сметките на новите управляващи“. През това време съпругата му ще търси подкрепа от дипломати за освобождаването му. Тя ще се върне към учителстването, за да може да издържа двете им деца, междувременно продава покъщнината, оставяйки „2-3 вещи на Каравелов, които пази като реликви“, пише Филип Панайотов в книгата „Като антична трагедия. Съдбата на Екатерина Каравелова и нейното семейство в писма. Дневници. Фотографии“. По същото време е поставена под домашен арест и малко са осмелилите се да доближат дома.
Единствен Пенчо Славейков посещава „чумавата къща“
и помага на семейството. Скоро срещу Екатерина е скалъпено обвинение в предателство и я застрашава опасност от смъртна присъда по нареждане на Стамболов, която тя успява да избегне. През цялото време запазва хладнокръвие заради децата си.
След години, когато Каравелов умира, Каравелова предпочита да продаде къщата си, за да плати дълговете им, отколкото да вземе пари от двореца в лицето на Фердинанд. Тя стои встрани от облаги и лицемерие. За един дворцов бал Каравелова отбелязва, че колкото по-красива е една жена, толкова по-голямо е мълчанието около нея. Презира интригантстванията в двореца, уважава княз Батенберг, за разлика от Фердинанд.
По време на Балканските войни (1912-1913 г.) Каравелова е доброволец – милосърдна сестра и организатор. След катастрофалния им край пътува в Русия, за да лобира на диломатическо ниво за възстановяване на отношенията между Москва и София. Филип Панайотов пише, че
тя разговаря дори с Распутин,
за да въздейства чрез него на руския император. И в русофилството си обаче тя е с характер. Не следва сляпо руската политика и защитава българските интереси, когато руски дипломати се опитват да я настроят срещу Батенберг.
Знае се и е писано много за тъжната съдба на Лора Каравелова. Тъжна е и съдбата на другата Каравелова дъщеря – Виола. За разлика обаче от повечето статии, няма нужда да се спираме и да ровим там, където мъката е най-голяма и за която 100 години по-късно все още има сензационни заглавия. По-важното е, че Каравелова с достойнство преживява всички лични и обществени трагедии, които биха пречупили мнозина.
„Ние обикновено нашите най-добри хора, нашата гордост и слава оценяваме след смъртта им. Приживе тяхното превъзходство боде очите ни“, са думи на Каравелова, промълвени в края на живота й. Думи, отнасящи се в голяма степен за самата нея.
0 Коментара