Персеида – такова екзотично име носеше първата разведена жена, която видях в живота си. Децата й – красиви като принцове – играеха сами, а тя – едра, дългокоса, с високо вдигнато бяло лице, пристъпваше царствено из калдъръмите. Цяло село се взираше след нея, образът излъчваше тайнственост и грях, селските мераклии в мрачина провлачваха крачка покрай дувара й и разлайваха песовете. Беше като клеймо – срамно, но и любопитно. Не будеше съжаление, а превъзходство от силата на камъка, скрит в пазвата – готов да политне към разпътницата. А докато тя го заслужи (все пак и тълпата има своя справедливост), стреляха езиците, сладострастно заровени в битието на онази, която стоеше от другата страна на междата.
Сега, като се огледам наоколо – разведени жени безброй. Тяхната множественост е факт, достоен за съжаление – от гледна точка на обществото, на семейството и децата. Общественото мислене е по-снизходително към личностите, но непримиримо към явлението, в което те се превръщат. От някогашното лъчение на грях и тайнственост е останала само дребнавата мъжка пощявка: „Защо да не опитам, имат без стопанин…“
И скъперническата ревност на съпругите, които усещат у „тези жени“ хем заплаха за собственото си гнездо, хем отрицание на героичното си смирение.
Искрено човешко съчувствие обаче се среща рядко – трудно е да сме снизходителни към тях, когато са толкова много. Пък и за разлика от вдовиците те сами са избрали своя жребий. При това статистиките ги представят инициаторки на преобладаващата част от разводите. Лесно е да не се задълбочаваме, а да мислим за тях като за еманципантки, които не държат на семейството. За разлика от самотните майки те са в по-малка степен мъченици на един свят кръст, защото са съучастници в обричането на децата си на безбащино възпитание. Така бремето на едно право – правото на собствено решение, е сизифовият камък на тяхната съвест.
Изборът – висша ценност на свободната личност – се е превърнал в угризение, във вина.
Тази Персида, за която стана дума, в края на младостта си прибра бившия си съпруг, току-що излязъл от затвора. Не зная какви са били делниците й, за да го стори. Но си представям нейното събуждане сред сенките на неспокойни сънища. „Коя съм, къде съм, каква съм?“ Майка на две деца, ето ги – топло дишат край нея. И студената тръпка на мисълта: „Не съм като другите, различна съм от майка и сестра, от съседки и приятелки. Родила съм се като тях, а сега съм друга. Така отречена ли ще си остана до края?“
Без да е така драматичен монологът на съвременните Персиди, те също замръкват изтрепани от работа и се събуждат с тревожното усещане, че не са като останалите жени. „Само аз ли не бях кадърна едно семейство като хората да създам, най-грозната ли съм, най-нежеланата, най-нескопосаната?“ Усещането за неуспех, дори за провал, създава плахост у мнозина и в професията. Слабата личност се стъписва, с мъка се справя с изпитанията.
А обществото, близките и най-вече те, децата, чакат тя да изпълнява роля за двама. Да бъде умът, ръцете, кесията на един дом. Да бъде – може или не, е без значение – глава на семейството.
Да печели и работи за двама, да възпитава за двама, да обича за двама, да самотува за двама.
По-конкретно: да ремонтира, да сменя тапети и цели в различните периоди на живота. Да всява респект сред крамолни дечурлига на двора и пред осъждащата я рода от двата корена. Да отстоява правата на детето си в училище, където за по-лесно са го избрали за вечния виновник. Да бъде ласкава и строга, справедлива и нежна, да потиска неврозата си и да се усмихва безгрижно, дори когато смелостта съвсем я е изоставила. Да помага и по родна реч, и по математика, д дава уроци по труд и по сексуални теми. Да носи тежки куфари лете и кофи с въглища зиме. Да взема решения в кое училище да прехвърли сина и да търси работа на дъщерята. Да разтяга една заплата надлъж, шир и в кръг. Да стяга абитуриентка, да изпраща войник, да се отсрамва на сватба пред сватове, да отглежда внуци.
Без помощ от „другата страна“, а доста често – преодолявайки препятствия от различно естество. (Случаите на сътрудничество са редки като скъпоценни камъни.) Да бъде добра професионалистка поне, след като не е успяла в личния живот. Да се прави на хубава с панталон и тениска (така се икономисва перо „чорапогащи“). И с остатъците от свежест и женственост да се бори за нечие мъжко, вечно изплъзващо се присъствие – ако има време, сили, желание за това.
То е като пътуване без крайна гара, без завръщане под стряха, където да си слаб и защитен. Пътят се катери стръмно нагоре, до изнемога, някоя равнинност трае колкото да си събереш душата. Осеят с кратки, тревожни спирания в крайпътните кантони на приятелствата и в съмнителните ханчета на преходна любов.
0 Коментара