Защо държим да сме със съвършени тела в един твърде несъвършен свят? Каква е връзката между емоциите, тялото и психичното здраве? Как да се научим да приемаме телата си и техните проблеми без срам, притеснение и страх? Защо да бъдем в телата си е най-хубавото място, на което можем да бъдем?
Проектът „Кожа“ на Ирина Атанасова представя поредица от интервюта с мъже и жени за връзката им със собственото им тяло – как и за какво им служи то, как се е променяло отношението им към него през годините и как обществото ни се отнася към човешкото тяло.
Снимка: Веско Николов
Мариана Събева завършва кино и телевизионна драматургия в Калифорния Стейт Юнивърсити Нортридж. Работи като сценарист, копирайтър, а от скоро има опит и като театрален драматург. Дебютът й на сцена “Късметът на кукувицата” може да се гледа в театър “Сълза и смях”.
Какво означава за теб да си жена? Свързваш ли го със социалните роли, с които разполагаме на тези географски ширини, с биологичните особености на пола или с някаква собствено-добавена стойност?
Израснала съм с примера на майка ми, че жената е независима, оцеляваща, силна. Наскоро, по време на физиотерапия (имах операция на коляното) един мъж, седящ до мен, ме попита дали съм свикнала с болката. Не знам защо отговорих: “А, нямам проблем с болката, аз да не съм мъж”… Това естествено не беше вярно, просто се правех на интересна. Човекът с право ме изгледа леко обидено. Аз мигновено съжалих за арогантното перчене, защото идните няколко седмици коляното ме разцепи от болка, а всеки път като се засичах с този мъж се налагаше да стискам зъби, защото нали… “нямам проблем с болката”. Тази случка ми напомни, че да си жена и въобще да си човек, включва освен силата да бъдеш силен, също така и силата да бъдеш уязвим и да си го признаваш.
Какъв е опитът ти със самочувствието ти до момента? Имала ли си моменти, в който си изпитвала необосновано негативни емоции спрямо себе си и възможностите си?
Доста време страдах от хронично ниско самочувствие. Като малка си лепях ушите с лак за нокти (семейна традиция, наследена от вуйчо ми, който е правил същото като малък). След това бях недоволна от размера на гърдите, теглото… Което премина в недоволство от това как се справям с живота си. Хранителните разтройства не ме подминаха в пубертета и честно казано, тяхната сянка ме преследва и до ден днешен. Лекуването на хроничното ниско самочувствие е дълъг, но възможен процес. При мен това, което работи, е опознаването – на тялото, на ума. Колкото повече опознавам себе си, толкова повече се намирам в “свои води” и не ме е страх. Другото задължително е чувството за хумор. И способността да си теглиш една майна, сам на себе си. Като много почна да страдам, независимо дали психически или физически, си казвам “ай, ай, ай, призът за най-голяма жертва отива при Мариана Събева!”… Непостоянството ми помага в такива моменти. Защото дори да страдаш доскучава.
Намираш ли връзка между емоциите и тялото си? Как се манифестира тази връзка?
През 2013 г. ме диагностицираха с Диабет тип 1. Болестта на хората, които са загубили насладата от живота, така я наричат. По това време бях в нездравословни отношения, оставях се да ме експлоатират на работа и тенденциозно правех неща, които знаех, че не са окей за мен… Резултатът беше съвсем физически. Покрай всичките заболявания се научих да слушам тялото си. Откакто имам диабет, ям по три пъти на ден, не прекалявам с алкохол, наспивам се… Всъщност стремя се да правя това, което ме кара да се чувствам добре.
Цялото интервю прочетете в Проект „Кожа“
0 Коментара