Силвия Великова и доброто тяло

Защо държим да сме със съвършени тела в един твърде несъвършен свят? Каква е връзката между емоциите, тялото и психичното здраве? Как да се научим да приемаме телата си и техните проблеми без срам, притеснение и страх? Защо да бъдем в телата си е най-хубавото място, на което можем да бъдем? Проектът „Кожа“ на Ирина Атанасова представя поредица от интервюта с мъже и жени за връзката им със собственото им тяло – как и за какво им служи то, как се е променяло отношението им към него през годините и как обществото ни се отнася към човешкото тяло.

Снимки: Веселин Боришев

Силвия Великова е водещ и редактор на предаването „Преди всички“ по БНР, програма „Хоризонт“ и съдебен репортер. Силвия е майка на четири деца. Завършила е Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, след това учи известно време втора специалност – журналистика.

Защо се съгласи да участваш?

Защото смятам мисията на КОЖА да говори открито за болестите на душата и да помага на тези, които са се изгубили по една или  друга причина,  за изключително важна. Макар да не е вече тема- табу, както е била преди години, темата остава трудна и често непопулярна.

С какво асоциираш понятието лудост? Какъв е първият ти спомен от среща с ненормалността и отношението към нея?

Всеки си има своя детски спомен за различната жена в квартала.  Тя е сякаш без възраст. Хем плаши, хем изглежда уязвима.  И аз имах такава първа среща.  Тя се говореше си сама. Хората се обръщаха след нея. Рязко сменяше настроенията. След време разбрах, че като много млада е била изнасилена. И така се е превърнала в странната жена в квартала, която с никого не говори и с нея никой не говори.

Никога не разбрах как се казва.

След време през живота ми преминаха  хора с по-леки или тежки диагнози – просто познати, колеги и даже приятели. Отблизо разбрах какво е да страда душата. Първият сблъсък с диагнозите им беше шокиращ. После започнах да усещам кога приближава кризата. Някои осъзнаваха, че са болни и го бяха приели. И се лекуваха. Други  отричаха да имат проблеми и просто потъваха.  Била съм в психиатрии. В такива, които могат да ти помогнат да си поучиш следващия светъл период, но и в такива, в каквито никой на заслужава да бъде „лекуван“.

Пред последните години се срещнах с лудостта и заради работата си.  Съдебен репортер съм и съм отразявала престъпления, извършени от хора, за които експертизи са установявали, че са болни. Някои от тях отиваха в специлизирани болници, други, за които експертите прецевяваха, че могат да носят наказателна отговорност, отиваха в затвора.  Това са тези шокиращи случаи, след които студиата са пълни с експерти, които обясняват защо се е стигнало дотук или с роднини или съседи, които са знаели, че нещо се случва с близкия или със съседа им, но не са смятали, че е тяхна работа.

Срещата с лудостта е трудна.

Тя е  и изпитание за човечността ни, което често не издържаме. Често, ние нормалните, сме жестоки с тях, лудите, без да си даваме сметка, че го правим с болни хора и че не сме застраховани нито ние, нито близките ни.

Хубавото е, че лудостта може да е смелост до безразсъдство или даже  лудост от любов. А може и това, което слагаме под общия знаменател „лудост“ да е просто свръхчувствителност или момента обърканост, заради нещо преживяно.

Какво означава за теб да си „психично здрав“?

Бележка за работа или шофьорска книжка.

Сега сериозно – не съм специалист, но предполагам, че има някакви медицински показатели, които определят някого като „психично здрав“ или не.  Само, че има ли наистина човек, който профилактично да се изследва, за да е сигурен във всеки момент в психичното си здраве. Живеем в болно време. Един миг, една случка могат да те прехвърлят от другата страна.  Мисля се, че все повече сме наясно с това и не е случайно се шегуваме често, че всички сме луди, но просто не сме се диагностицирали.

Животът ни поднася понякога – макар и само от телевизора…и слава богу, историите на убийства от любов, от ревност, за наказание. Извършители са били в много случаи с вид на безобидни съседи, но може ли нормален човек да отнема живот….

И за да не  съвсем мрачно нека все пак цитирам Ботев – Свестните у нас считат за луди“

Езикът и познаването му помагали ли са ти да се справиш с травматични ситуации?

Моята работа е езикът. Но не съм сигурна, че познаването му ми помага да се справя с травматични ситуации. Те могат да ме мобилизират, но и да ме разтресат до „неадектавност“.  Това, което ми помага е да си поплача или помълча.  Пословична съм, че мога да плача на филм, книга или история в новините, без значение дали става дума за тъжно или за вдъхновяващо събитие.

Каква е връзката ти с емоциите? Опитваш ли се и успяваш ли да намериш правилните думи, с които да опишеш емоциите си?

Мисля, че да. Мога да ги опиша, но понякога няма и нужда, защото те са се изписали на лицето ми.

Какъв е опитът ти със самочувствието ти до момента? Имала ли си моменти, в които си изпитвала необосновано негативни емоции спрямо себе си и възможностите си?

Да се чувстваш неуверен в себе си, да се питаш „добре ли стана“, „провалих ли се“ е нещо съвсем естествено за едно несъвършенно същество, каквото е човекът. Десетки пъти съм се съмнявала в себе си, била съм на косъм да се откажа, ядосвала съм си се. Работата ми е свързана с точния час. Имам стотици случаи, в които съм мислила, че няма да успея навреме. По-често съм успявала, но също често  – в  последния момент.  Ужасно е усещането, особено, когато причината съм сама аз, защото не съм се огранизирала добре, защото не съм се мобилизирала достатъчно или пък просто съм подценила ситуацията.

Разкажи ми за моментите, в които си усещала най-голяма трудност да продължиш – защото те е било страх, защото не си имала вяра в себе си, в бъдещето, защото си смятал, че не си достатъчна? Какво беше преживяването за теб? Какво ти даде сили да се изправиш?

Внезапни раздели с хора, важни за мен, са ме карали да спра и да се замисля не я ли карам прекалено бързо. Да се питам дали се грижа за себе си – физически, психически. Работохолик с четири деца е тежка диагноза. Работата и децата обикновено не оставят много време за социален живот.  Тази свърхинтернизивност обаче има и добра страна – нямаш време да се отпускаш. Да, падала съм. Но за малко, защото „сега не мога да си го позволя“. Иначе имам много страхове. Основните са  – справям ли, да не се случи нещо на децата ми и на хората, на които държа.

Какво правиш за да се почувстваш добре в кожата си?

Нищо специално. Приемам се, такава, каквато съм. А когато се почувствам дискомфортно, просто си подарявам нещо.

Защо да бъдеш в тялото си е най-хубавото място, на което можеш да бъде?

Защото това е само твоето място. Е, с изключение на онези девет месеца, в които сте две или двама.

Цялото интервю ще намерите в Проект „Кожа“.