Смяла съм се на вица за подаръка, който една снаха дала на свекърва си с думите: „Давам ти сапун – да си умиеш ръцете от сина, и катанец – да си заключиш устата“. Смяла съм се и над другото: „Свекървата трябва да е с ключ на устата, кънки на краката и с книжка в ръката “

Смяла съм се, ала вече не ми е до смях. Дойде ми и мене беля на главата – снаха образована, еманципирана и свръхчувствителна към всичко, накърняващо нейната гордост и права. Изтряска ми още в ранния период на нашето съжителство: „Може и да не ти казвам „майко“. Аз си имам майка.“ Види се, това обръщение не ми приляга. Или прекалено я задължава, та предпочита да кара без него.

После снахата отмени правото ми да готвя, че имало столове за храна. Отпадна задължението ми да пера – имала автоматична пералня (моята), съдовете инспектираше дали мия добре. С една дума, младото семейство трябваше да живее и се развива самостоятелно. А на мене препоръча стаичката в мазето за спокойно каране на свекървините ми старини. Тук имам само задължението

да не излизам без разрешение и да съм на „повикване“

за нареждания, свързани с тяхното свободно време и… материални нужди.

Гледам внучето и не щеш ли, то ме обикна и от сутрин завиква: „Искам баба!“ Нали е учена снаха ми, накара го да не раздава чувствата си към тази баба. която не му е баба както другата, по майчина линия. И то я разбра правилно. Пред нея ме обижда, а останем ли насаме, започва да ме убеждава колко ме обича. Остроумно, милото! И като ме замилва с пухкавите си ръчички, и като ме загледа с очи като звездички. Сърцето ми се разтапя, слагам си „кънките “ и бегом по него, додето се върне мамето. Тогава детето гузно ми хвърля поглед за сбогом и минава под неин надзор.

Силна жена е тя. И сина ми превъзпита. Дърво без корен го иска, че по-лесно се обработва, и той стана. Какво пък, нека си тлее коренът му в мазето, в пълно уединение за размишление, покаяние и прочие…

Мисля, мисля. Мисли всякакви – неканени.

Като съм станала свекърва, майка и човек съм още,

а не досадно доходно животно или вещ – роли, които ти ми определяш, снахо! Нали утре ти ще ме смениш, как ще издържиш? Та нали гнездото си, пълно и равно – цялото го предадох в ръцете ти, за да го пазиш топло за всички ни? А то какво? Мене да ме няма в него, мъжът ти на пръсти да ходи, род и близки прага му да не прекрачват, и тях прогони. Сякаш домът ни на ледена стена стана, за завет само служи.

Природата е дарила жената да създава топлина, красота, живот преди всичко. Тая твоя теория, че нямаш никакви задължения към свекърва, защото каквото тя е давала и дава, е за сина й, е теория на самозабравила се еманципантка и егоистка. Детето ти попива всичко, защо и него превръщаш в мъртва душа?

Защо трябва да пия всяка нощ солените сълзи на самотата?

За да съм далече от гузната ти съвест ли? Какви са твоите представи за човещина?

Моята съседка мисли по-иначе, ама и то си е вярно. „Така е, казва, като сме възпитали принцеси и принцове, а сега и прислуга им трябва.“

От самота и размишления щях да загина. Ама силен е инстинктът за оцеляване, успях да се преобразя, да знаете. Ей така – сложих си розови очила. Днес така, утре така, току свикнах всичко розово да виждам в живота и в отношенията на снахи и свекърви. Вече си свиркам, когато снахата не ми казва „майко“. Кеф ми е да й козирувам – и да казвам „тъй вярно“,  защото ми отпочива мозъкът, така да се каже. Приятно ми е да гледам как се разпорежда с всичко, направено от моите ръце и предадено преди сватбата още. А каква сватба беше! Стотици гости гостих, но и те щедро ги дариха, та младоженците ми първата нощ само пари броиха и сметки кроиха в какви заведения ще ги харчат и какви луксозни стоки ще си набавят.

Сърцето ми се весели,

когато ги виждам на масата, отрупана с деликатеси. Погледам ги, погледам ги (аз права, те седнали…) – хубавко се хранят. Мълчат си, цъфнали в младост и сила. И аз мълча – сещам се, че диетата е за предпочитане на моите години и те навярно се грижат за здравето ми – затова не ме канят.

Ами колко ми помага внучето, като бяга и ме кара да го гоня! И психически ме облекчава, когато ме моли да му пея и да играя. Така се разтоварвам и удължавам живота си, а това е неприятно за снахата. Ала нали съм със спестовна книжка в ръката, търпи ме, какво да ме прави. Така се компенсират нещата. И понеже е все забързана, исканията си към мен отправя много забавно. Блъсне се вратата ми, открехне се малка пролука, през която се покажат само нос и уста. и се изстрелят думите, предназначени за мене. Това е много ефективно,

нетрудоемко контактуване между стари и млади.

Няма принудени усмивки, няма излишно внимание. Даже емоционално се опростяват взаимоотношенията.
По-рано плачех, съсипвах се в такива ситуации; без да съзнавам, че за снаха ми е въпрос на престиж да руши старите и да гради нови отношения в семейното огнище, което я топли. когато в него изгаря нещо. Нали много е учила, избрала си е едно зрънце от плевелите на миналото. Зрънце-теорийка: „Първо да вземеш – без да даваш, и непременно файда да имаш!“

По въпроса за свободната любов някога имах много терзания. Защото в безсинорното поле на еманципацията момите си размениха някои роли с ергените. Като звъннат чашите по барове и дискотеки, като светнат омайващите светлини в женските очи, морето става до колене, любовта зове и колко му е на мъжа, готов е да става татко. Така и моето внуче в съкратени срокове се яви – скрито зад булото на измамена любов. Какво да се прави, днешните Еви са новаторки. Вятърът духа в тяхна полза. А щом има вятър,

то едно се измита, друго се навява…

Никой не зачита мъдростта от годините ми. Но ми се струва, че и ти, снахо, ще се преситиш от слободията и уморена ще потърсиш грижовната сянка на майката в мен, глава на мъжовото рамо ще склониш. Ще влееш радост в мъжкото и свекървиното сърце, ще потърсиш опора за пълния с трудности и сложнотии съвременен живот. Светът е оцелял, защото доброто е заложено от природата, и рано или късно ти ще станеш и нежна и сърдечна – както никога досега. Сигурно ще станеш.

… Момент! Вратата ми се блъсна. Ето ги носа и устата в профил. Стрелба от думи – програмират ме като робот за днес. Нов трясък – отново съм сама. Така всеки ден…

Д. Н.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара