Добрите безпомощни деца

Бях единствено дете. Вкъщи имаше три жени – мама, баба и леля. Бояха се да не ме разглезят и в резултат не усилията им аз бях „примерното дете“ на квартала. Държах се вазпитано, учех се отлично без „седене на главата“ и без частни уроци, не закъснявах, не врънках родителите си за играчки и пo-късно за тоалети, четях много имах добри приятели. Даже прословутият пубертет мина без сътресения. Вля­зох в университета веднага. Омъжих се за добро и умно момче, мой колега.

И едва тогава стана ясно че моята безупрeчност е абсолютно недостатъчна за един най-обикновен живот в „своя“ къща

Защото аз не знаех колко стру­ва даже млякото.

Нямах пред­става какво трябва да има в едно домакинство: хаван и сито, ножици, карфици и конци, сатър и телчета за бушони и още много и много дребни неща, които все­кидневно се използват, а аз не съм им обръщала внимание. Не зная има ли смисъл да описвам подробно хаоса, който видя самостоятелната ни квартира. Бал­конът бе затрупан с отпадъци. Предизвиквахме насмешливите погледи на съседите със замаза­ните си прозорци и непохватната акробатика около качването на килима на лоста за тупане. За една развалена фасунга чакахме помощ отвън. И двамата не мо­жехме да готвим. На третия ме­сец една повторно заплатена сметка за електричество ме при­нуди да възприема осмивания преди „бабешки“ навик да се съ­бират инкасаторските бележки… Не по-добра беше и финансовата ни политика.

Сега ми е и смешно, и болно да си спомням.

Защо беше всичко това? Неизбежно ли беше? Вече имаме десетгодишна дъщеря и двегодишен син – и те ли ще трябва да преживеят същото?

Безкрайно обичам и уважавам моите родители, но съзнавам, че те са отговорни до голяма степен за жалкото начало на моя са­мостоятелен семеен живот.

За две-три години, между из­пити, пелени и командировки, сред семейни радости и конфлик­ти аз се научих да готвя, да пера, да шия и плета, да посрещам гос­ти. Мъжът ми вече е специалист по почистването с прахосмукач­ка, миенето на коридори и сер­визни помещения. В кофата вече не се задържа боклук, нито в уми­валника – мръсни чинии.

Оказа се, че „ние не сме без­надежден случай!“

Но защо не научихме повечето от тези дреб­ни и все пак абсолютно необхо­дими неща по-рано? Защо отро­вихме доста от първите си семейни месеци с досадата и безсилието пред най-обикновените всекидневни дейности?

Сега, когато нашите две деца растат, добре си спомням логиката, по която моите близки ме въз­питаваха като добро дете. Само доброто и умно дете не забелязваше, че мама и татко (и баба, и дядо)

работят и в службата, и в къщи.

Възпитанието на доброто и умно дете би трябвало да започне с опита да си разтреби играчките. И постепенно то да стане пълноценен участник в до­макинството. За да помага на възрастните, да прави нещо за тях.

Даваме ли възможност на де­цата си да бъдат добри и умни по този начин?

Все се оплакваме от липсата па време и сили за уморителния и неблагодарсн домакински труд. Но дали показваме на детето си, чe неговата помощ е необходи­мост за нас? От страх пред възкръсването на „детския труд“ от миналото, когато участието на децата в семейния доход беше неизбежно, не стигаме ли сега до другата крайност? Нe са ли на­шите деца лишени от радостта да се почувствуват активен фактор в живота на семейството си? Не са ли почти лишени даже от въз­можността да искат – ние всич­ко предварително програмираме и осигуряваме.

Колко са децата, които могат да кажат: „Една сед­мица да ме няма в къщи и всичко (или поне нещичко) ще се обър­ка!“ или „Мама не може да на­прави това без мен“. Аз лично познавам само едно-две. Моята дъщеря не е сред тях…

Много е трудно да се излезе извън утвърдения модел на родителска преданост. Дожалява ми, когато гледам колко усилия употребява малката за нещо, кое­то ние свършваме за пет минути. Струва ми се пошло даже да го­ворим пред нея за пари и сметки.

А тя расте. Само след осем-девет години може да изпадне в моето някогашно положение. Мисълта за това ме тревожи все по-често и макар и с известно закъснение, в къщи започнахме по новому. Още не зная какъв ще е крайният резултат, но някои добри признаци ни насърчават. Детето се залавя вече и с чистене, и с па­заруване. Бързо се въодушевява, но и бързо му омръзва. Много такт е нужен, за да не бъдеш пре­калено строг, но и да не се вдетиняваш от възторг пред всяка измита от дъщерята чиния.

Отначало се постарахме да я включим в домашните задължения под формата па игра. Сърев­новавахме се, оценявахме рабо­тата си един на друг. После се опитахме да определим кои точ­но са „нейните“ задължения. Пре­станахме да чистим стаята й. Идват гости – вътре разхвър­ляно, прашно – тя се срамува, защото навсякъде другаде е чис­то и подредено. Вечер, единстве­ното време, в което всички сме заедно на масата, понякога се­дим, сервирано е, не започваме да ядем. Тя се учудва, а после бързо скача – забравила е около сложените чинии да подреди при­борите и салфетките. После два­мата с баща й разтребват и из­миват чиниите.

Не всичко върви благополучно, разбира се. Нашето момиче все още не е в състояние да опържи едно яйце. Нямам време за отла­гане и твърдо съм решила, докато свърши трети клас, да научи най-елементарните кухненски тайни.

Но най-важното, според мен, не е това, какво тя може – докато е жива, все ще се учи, – важното е, че започва да забе­лязва какво се прави, за да бъде нашият дом уютен. Почти на шега обсъждахме с нея какво да купим от една премия на баща й. Оказа се, че тя си има мнение – трогателно смешно, но ясно оформено. То ни послужи като мост за навлизането в тази забранена за децата тема –

фи­нансите на семейството.

Нашата дъщеря вече си има „собствени“ доходи – стотинките от бутил­ките, които сама връща в пункта до нас.

Изпълнени с желание и търпе­ние, ние с моя съпруг вярваме, че ще успеем да направим от де­цата си нещо повече от домашни идоли, свирещи на пиано и но­сещи шестици в бележника. Но имаме една молба: нека бабите и дядовците ни помагат! Вместо да гонят децата с бонбони и тор­ти, вместо да им пъхат левчета в касичката, да ги научат да при­готвят „свой“ специалитет, да включват автоматичната перал­ня.

Мисля, че и училището може повече да ги насочва: вместо да нижат гердани от кускус на звез­дички със съмнителна художес­твена стойност, да се научат да варят същия този кускус. Да не бродират червени зайци върху жълт ямболен, а да овладеят про­заичното умение да зашиват коп­че, подгъв, реприз.

Трудът е почтен и сладък, когато е смислен. Нека дадем на децата си с нищо незаменимото чувство за съпричастност към дома – този, в който живеят сега и този, който ще устроят утре Нека ги научим с лекота, въображение и удоволствие да се грижат за уюта в него!